В Международния литературен конкурс за деца от българските общности по света, организиран от Посолството на България в Бразилия със Специалната награда на Изпълнителната агенция за българите в чужбина с изпълнителен директор г-жа Райна Манджукова бе отличена Кейтлин Гигова, 15г., Канада.

В провелия се между декември 2024 г. и март 2025 г. литературен конкурс за деца от българските общности по света, взеха участие взеха 50 деца и младежи, живеещи на три континента и в 13 различни държави по света.

Радваме се, че имахме възможността да прочетем творбите на българчета, живеещи в Бразилия, Португалия, Молдова, Турция, Чехия, Франция, Канада, Перу, Гърция, Украйна, Испания, Аржентина и САЩ. Жури в състав: докторант Анжела Георгиева – председател, посланик Божидара Сърчаджиева – почетен член, консул Нина Пенчева - почетен член и основни членове – доц. д-р Жюстин Томс (НБУ) и Лили Спасова (ИАБЧ) прочете и оцени творбите, като заедно с призовите места взе решение да връчи и няколко специални награди, както и голямата награда: Лауреат на конкурса за участник, писал по темата „Ако бях посланик за един ден, щях да…“. Отправяме своята благодарност към всички участници, техните родители и учители! Пожелаваме на всички да запазят своята обич към България и да не спират да творят!

Конкурсът се явява и заключително събитие по повод отбелязването на 90-ата годишнина от установяването на дипломатическите отношения между България и Бразилия и успя да даде поле за изява на деца и младежи от българските общности по света, насърчавайки ги да развиват своите умения за писане на български език, да изразят чувствата си и привързаността си към България и да обогатят познанията си за ролята на българските дипломати по света.

 

СЪНУВАХ БЪЛГАРИЯ

Кейтлин Гигова – 15 г., Торонто, Канада

 

Сънувах България. Облечена в бяло. Като онова чисто и по детски невинно от

трибагреника бяло – неподправено, скромно, а така величествено. Така омайно.

Разпуснала волно косите си България, седеше като самодива примамлива на един от

върховете на Балкана. Слънцето привлечено от красотата ѝ трептеше в лятна мараня.

Бели облаци се стелеха около нея, сякаш за да я прегръщат или да я пазят…

А тя стоеше възвишена, недостижима, с една такава бяла чистота. И само онзи, който

я познава, долавяше в очите ѝ тъга.

„Помниш ли ме?“ – попита тя, а гласът ѝ беше едновременно шепот на вятъра и тътен

на буря. „Помниш ли моите песни, свободата, битките, пролятата кръв?  Езикът ни

древен? Величие? Земята? Красотата вековна? Родът?“

Аз стоях мълчалива, усещайки как думите ѝ кървящи рани по мене попарват. Тя

посочи към хоризонта, където златисти ниви се простираха като море. „Това са земите

ми – земи на слънце и легенди. Разходи се по тях - всяка крачка шепне древни тайни.“

Огледах се – наоколо поля безкрайни с розов дъх обгърнати примамваха ме.

Притихнах – песен нежна носеха вълните на Дунав и шепота на Рила върховете със

звездите.

И продължих... Жадно погледа си вперих.

Марица се разстилаше доволна - прегърнала я беше низината. На Тракия богатствата

със златни пръски рисуваха антични царства и предци. Родопа пееше космически

песни, гайда тъжна засвири.

„Погледни и Балкана. Напоен е с кръвта на войводи. На апостоли. На безстрашни

мъже и жени, останали като горите ѝ гъсти – вечно зелени и млади. Крепости стари по

скалите помнят героични дела и победи. Всеки камък говори. Вслушай се, ще ти

разкаже за предците ни смели.“

Погледнах я. Стоеше горда – толкова вековна, а запазила прелест и вековечна

младост.

„Помниш ли ме?“ – отново ме попита тя.

А аз онемяла само тръгнах напред.... От срам ли? От болка? От зажаднялост за

земите и неземни...

Краката ми газеха през буйни треви, през реки, през горски пътеки, в морски пясък

потъваха, планини изкачваха. Минавах покрай стари къщи с порутени покриви, край

които сякаш ехтяха детски смехове от друго време.

„Къде си?“ – пулсираше в ушите ми.

„Търсих те!“ - звучеше гласът ѝ, ехтящ като песен в планинска долина.

„И винаги ще те търся!“

А аз не спирах да тичам. Нямах време да отговоря.... Тичах все по-бързо... Към

корените си. Тичах към себе си. Там където ме чакаха предците.

Ставаше все по-светло. И все по-близо до утрото.

Намери ме премаляла от тичане! Тя ли? Аз ли? В дланите ми сложи шепа пръст –

тъмна, плодородна, ухаеща на дъжд и лято. На бабините курабийки. На онези вкусни

питки топъл хляб от детството на мама, за които ми е разказвала. На дъхави кокичета.

На жита и слънчогледи.

„Това е твоето наследство. Вземи го и го пази. Аз съм България, и винаги ще те търся,

където и да си.“

И изведнъж тя се стопи в светлината на утрото, оставяйки само шепота:

„Не ме забравяй.“ „Запази ме в сърцето си.“ „Ще те чакам.“

Снимки: Архив