Новини
Под парижко небе, но на българска земя, вземаме глътка въздух...
10.07.2024

Събрани всички под парижкото небе, но на българска земя, вземаме неделна глътка въздух. Тези неделни глътки са редки, затова пък са дълбоки, разтърсващи и запомнящи се.

Започваме с думите на г-жа Камелия Конакчиева. Няма как да разкаже цялата ни година, дори и в сбит стил. Ще можете да прочетете скоро за нея. Спомена само толкова мечтания проект, свързан с Яворов и Мина. За нашата Царица на буквите за втори клас. За Международния конкурс по четене, който през 2026 година ще бъде в Париж и съвпада с 20-тата годишнина на училището ни.

Път на артистите, танцьорите, певците и учениците. Радваме им се и ръкопляскаме от сърце. В същото време събираме сили за идващия край. Още един клас си отива.

Господин Казаков връчва първите свидетелства на нашите първокласници. Раздаваме и свидетелствата на нашите дистанционни ученици, които днес са просто наши ученици и без да има дистанция. В очакване на последните…

Видяхме сценка за обичта и не само от клуба по театър. Чухме „Китчица“, видяхме „Българчета“. Разведрихме се с пирати, смяхме се с Патиланчо и неговите патиланци.

За толкова години вече много лесно мога да установя дали един празник е сметнат за успешен от нашия училищен ръководител. Да подчертая, че става въпрос за нейната, винаги критична, преценка. Ако успеем да я видим да танцува, да пее и да щрака с пръсти, мисията може да се смята за успешна, поне относно празника. Този път този подвиг се запечата на лентата, заедно с изпълнението на т.нар. група на Татковците и техния диригент. Непременно ги вижте!

Ето почти неусетно дойде редът и на нашите абитуриенти. Последно тържество, последно свидетелство, последни думи в качеството на наши ученици. Към тях първо се обръща тяхната учителка. След това думата имат те. Люси, родена с училището ни през 2006-та. Следват Боян, който благодари на Любомира Колева – непрежалима и твърде рано отишла си от нас учителка. Найден, роден в България, но единственото българско училище, което познава, е нашето. Светозар, който решава да е кратък, но няма как да е в този момент. Филип, който с обаятелен глас ни вдъхва надежда, че ще издържим на това непоносимо вълнение. Завършва Емилиян, който сякаш няколко пъти е броил колко години е ходил на българско училище. Чуйте и него, но все пак не си мислете, че са само 12. Успяха да ни разсмеят, успяха да ни изтръгнат сълзи, успяха да накарат госпожа Шибилева да се изчерви. Научихме за крокодилските им сълзи, за промяната през годините в съботно-сутринната и следобедна нагласа и за кой е изкупителната жертва на класа. Усетихме и чухме многократно думи на благодарност към директорката, към съученици, към родители, към любимата госпожа и към Марияна Широва. Тя взе кратко думата в края, за да им каже колко и те ще ѝ липсват и че ги чака следващата събота!

Г-жа Юлия Кръстева им връчи последните свидетелства. С орисница от тази величина, бъдещето им се очертава лъчезарно. С „Един неразделен клас“ приключва училищната история на тези млади хора. Училището им даде възможно най-силните криле, за да летят към своите мечти. А те знаят, казаха го, че нашите врати са широко отворени за тях!

Знаем, че ще ги виждаме пак. Недостатъчно често, но достатъчно, за да си спомнят, че сме зад тях. Достатъчно за нас, за да виждаме пак и отново, че всичките усилия на нашия педагогически екип не са напразни.

Както каза една майка на единадесетокласник: „Вълнувам се сякаш са мои деца!“. Ние наистина се вълнуваме (и плачем), защото те са и наши деца. Кураж, мила госпожо, за догодина. Няма да е лесно. От опит говоря.
Остана само да си пожелаем едно прекрасно лято. Първият звънец ще бие на 7 септември за новите съботни български глътки въздух!

Текст и снимки: Андрей Русев, Париж; Асоциация „Български език – език на Европа“, Париж; Българско училище „Кирил и Методий“, Париж

Политика за използване на личните данни и бисквитки при използване на сайта