Ферманът за учредяване на Българската екзархия е османски документ-декрет на султан Абдул Азис (1861-1876) от 27 февруари 1870г., с който се създава самостоятелна българска църковна организация. Ферманът е връхна точка на борбата за българска църковна независимост, започнала в 20-те години на XIX век, и най-голяма победа на българите през епохата на Възраждането, самостоятелно извоювана, с мирни дредства.
Революционното движение на българите в 1867–1868 година заставя османското правителство да се заеме с разрешаване на въпроса с българската църковна самостоятелност. След преминаването на Хаджидимитровата чета в 1868г. Портата излиза с два проекта. Те изобщо не фиксират граници на българската църква, която трябва да обхваща „православните българи, в което място на царството да се намират“. Това е безпрецедентно в историята на Православната църква. Седалището на българския църковен глава е определено да е в Цариград, което противоречи на канона, който забранява на двама архиереи да резидират на едно и също място. И двата пункта са отхвърлени от Цариградската патриаршия.
През февруари 1869г. великият везир Мехмед Емин Али паша назначава смесена българо-гръцка комисия в състав Гаврил Кръстевич, Иванчо Хаджипенчович и Георгаки Чалъкоглу от българска страна и Янко Фотиадис, Александър Каратеодори и Христакис Зографос от гръцка. Патриарх Григорий VI отхвърля категорично предложения от комисията проект. Основният проблем са границите на екзархията и в средата на април 1869г. Гаврил Кръстевич прави нов вариант. В него новата църква е наречена също „Българска екзархия“. Проектът има 12 члена, от които 10 след прецизиране влизат в официалния ферман. Проектът в някаква степен е одобрен от патриарх Григорий VI, но Светият синод на Патриаршията окастря значително границите на Екзархията. На 20 септември 1869 г. Али паша привиква тримата български комисари и натоварва Кръстевич да приведе проекта на смесената комисия във вид, който би могъл да се прокламира чрез ферман. Водачът на умерената българска партия Кръстевич подготвя проект, според който се запазват традиционните църковни административни граници и така понякога българи остават в патриаршеска епархия, а понякога гърци в екзархийска, а бъдещите народностни отношения в смесените епархии смята, че ще се уредят чрез утвърдени от правитеството правилници, за да няма денационализация. Великият везир Али паша изработва фермана, но отлага прокламирането му. Научавайки това, българските духовници в Цариград организират в началото на февруари изпращането на много молби от всички български земи, които изразяват недоволството на населението.
На 28 февруари 1870 година (11 март нов стил) Али паша привиква Кръстевич, Хаджипенчович, Каратеодориди и Зографос и им връчва по един екземпляр от подписания предния ден от султана ферман за учредяване на Българската екзархия, като им казва да запознаят с него българските архиереи и първенци и патриарха. Българите отнасят фермана в Ортакьой. На следващия ден е провъзгласен от амвона на българския храм „Свети Стефан“ от Иларион Макариополски и Иларион Ловчански.
Член № 1 на фермана гласи: „Ще се образува под име Българска екзархия една църковна област, която ще обема изброените митрополии, епскопии и вякои други места, и управленето на църковно-духовните дела на тази област възложи всецяло на екзархията”. Така ферманът за разлика от проекта на патриарх Григорий VI разглежда българската църква като отделна и по-слабо зависима от Патриаршията. Ключова дума в член № 1 е „всецяло“ (в други преводи „съвършено“, „напълно“), който гарантира пълна управленска самостоятелност на институциите и структурите на новата църква. Членове № 2 и № 3 определят механизмите на управление на Екзархията. Тя се управлява от постоянно действащ Свети синод, който работи под председателството на „по-горния от митрополитите, който ще носи титлата екзарх“ (член № 2). „Вътрешното духовно управление“ ще се определи със специален устав, който да е в съзвучие с православните канони, и който ще се утвърди от султана (член № 3, алинея № 1). Член № 9 урежда статута на българския метох в Цариград, който ще е еднакъв с този на метоха на Йерусалимската патриаршия. Екзархът ще може да пребивава в него по работа и в извършването на църковни обреди ще се съобразява със същите правила, с които се съобразяват йерусалимският, александрийският и антиохийският патриарх. Член №11 предвижда патриаршеските манастири, които попадат в екзархийския диоцез да запазят стария си статут.
Съществена е зависимостта на Екзархията от светската власт. Член № 3 постулира, че екзархийският устав се утвърждава от султана. Член № 4, алинея № 2 гласи, че преди да се избере екзарх, трябва да се иска мнението на султана, а алинея № 1, че екзархът се нуждае от утвърждаване с берат (указ). Според член № 5 избраните екзархийски митрополити се нуждаят от утвърждаване със султански берати, а екзархът има право по въпроси касаещи диоцеза му да се отнася директно към местните власти или към Високата порта. Така османската власт си запазва възможност да влияе директно върху кадровата политика и управлението на новата църковна структура.
Териториалният обхват на Екзархията е посочен в член № 10 от фермана:”Духовният окръг на тая екзархия обема Русенската, Силистренската, Шуменската, Търновската, Софийската, Врачанската, Ловчанската, Видинската, Пиротската, Нишката, Кюстендилската, Самоковската, Велешката, Варненската епархия (без града Варна и без двадесетте наблизо села, които се намират между този град и Кюстенджа),Сливенския санджак (без градовете Анхиало и Месемврия), Созополската каза (без крайморските села), Пловдивската (без главния град и без град Станимака, както и без селата Куклен, Воден, Арнауткьой, Панагия, Ново село, Лясково, Ахлан, Бачково, Белащица, без манастирите Бачковски, „Свети Безсребърници”, Света Параскева” и „Свети Георги”). Махалата Света Богородица в града Пловдив ще трябва да влезе също в Българската екзархия, но които от нейните жители не би щели да се подчиняват на Българската Църква и екзархия ще бъдат волни да се отделят. Подробностите по този въпрос ще се определят по взаимно съгласие между Патриаршията и Българската екзархия според вероизповедният им ред.
Освен изброените по-горе и поименувани места ще се позволява да се подчинят на Българската екзархия по духовните си дела и на всички ония места, жителите на които, всичките или поне двете им третини, би поискали това, стига да се докаже действителността на искането им, то понеже, както се рече, това ще става по желанието и съгласието на всичките жители, или поне на двете им третини, то, ако някой по този повод би се опитвал да прпоизвежда някакъв раздор между жителите, той ще се привлича към отговорност и ще се наказва според законите”.
Така в член № 10 Али паша, съобразявайки се с ревизирания от патриарха проект не включва изброените епархии и кази в иначе поименно очертания диоцез на Екзархията. От диоцеза на Екзархията отпадат фигуриращите в проектите на смесената комисия и в проекта на Кръстевич от ноември 1869 г. Скопската, Мъгленската, Воденската, Струмишката, Поленинската епархия, Неврокопската каза от Драмската епархия, Прилепската каза от Пелагонийската епархия, Ахъчелебийската каза от Ксантийската епархия, Мелнишката епархия, Прищинската каза от Рашкопризренската епархия, град Охрид от Преспанската епархия, селата на север от Одрин от Одринската епархия. Във ферманът обаче е прибавен текст, който дава възможност на жителите извън споменатите изрично епархии да се подчинят на Екзархията, ако всички или поне две трети от тях поискат.
Ферманът е провъзгласен без съгласието на Патриаршията и с прибавянето на текста за допитванията – благоприятен за българите и неприемлив за гърците, османската държава продължава старата си политика на разделяй и владей и на практика продължава българо-гръцката църковна разпра, а предвидените допитвания – истилями, са по волята на османското правителство и османските местни власти.
Йордан Колев