На 18 юли 1837 г. в град Карлово е роден Васил Иванов Кунчев, заслужил още приживе доверието и признанието на българския народ. Много родолюбиви българи са се борили и загинали за свободата на отечеството, но Васил Левски се откроява над всички, той е Апостолът на българската свобода. Със слово и дело, със своя личен пример той става знаме и упование на своя народ. Монах, четник, революционер, създател и ръководител на Вътрешната революционна организация (ВРО). Революционният му път тръгва „от 1861-во лето”, продължава в Първа и Втора Българска легия в Белград, знаменосец е на четата на Панайот Хитов през 1867 г., а от 1868-69 г. търси нови пътища за освободителното дело. Левски е съучредител на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ и създател на ВРО в Ловеч през 1871 и 1872 г. В резултат на Апостолската му дейност българската земя е покрита със стотици тайни революционни комитети.

Със организираната от Левски комитетска мрежа и активна революционна дейност, само за няколко години българския народ се преобразява. На мястото на покорната рая вече има друг народ, готов да извоюва и заслужи свободата си. Възприет е призивът на Апостола, който през 1871 г. пише: „И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът в България, Тракия и Македония”.

            Левски е един от най-оригиналните, изтъкнати и признати идеолози на българската национална революция. Той е преди всичко борец за свобода – лична, национална и общочовешка свобода. В своя пръв и единствен автобиографичен опит, писан в 1868 г. в Белград, Левски пише: „Не щях да съм турски и никакъв раб”.        

            Левски най-убедено и ярко обосновава принципите и идеите на бъдещата българска национална държава и републиканското й устройство. „Ще имаме едно знаме на което ще пише : „Чиста и свята република”.

            Той същевременно е убеден радетел за изграждане „братски съюз” на балканските народи, неговият идеал в бъдещето е:”Да бъдем равни с другите Европейски народи”. Левски, с неуморната си организаторска дейност, с изграждането на стотици революционни комитети в Българско с основание получава прозвището „Апостолът на свободата”, а с гениалните си прозрения за равноправието на етносите и нациите, с търпимостта и толерантността в политическата дейност на държавата е жив във времето - от бесилото в София през 1873 г. – до днес. Той се нарежда до големите национални революционери в Европа от ХІХ век – Джузепе Мацини и Джузепе Гарибалди, до Лайош Кошут и Шандор Петьофи, до Светозар Маркович и Теодорос Колокотронис. 

Левски е не само български, но и деец от балкански мащаб – неговата дейност и съдба се сливат с усилията на всички борци срещу Османската тиранична империя, за премахване на остатъците от феодализма и абсолютизма в Югоизточна Европа. В този смисъл Апостола на българската свобода е не само български национален герой и идеал, но и борец за осъществяване на Европейските идеи за свобода и държавност на Балканите, радетел за равноправието, братството и единството на Европейските народи.

Отбелязвайки датата на неговата гибел ние разбираме, че Левски ни е нужен и днес за да премисляме миналото и настоящето. Нужна ние неговата чиста вяра и неподкупна съвест, като днешна философска и политическа истина. Последните думи, в изповедта на Апостола са били: „Всичко, което сторих, сторих го за Отечеството!”  

                                                                        Йордан Колев