Науката и обществената практика показват, че в процеса на разпадането на традиционния празничен календар, поради индустриализацията и глобализацията, по-голяма устойчивост имат празничните комплекси и отделни обичаи, които не са тясно свързани с християнския религиозен канон и които имат характерни белези: богата символика на обредите, с която се цели пожелание за здраве и успешен труд; ярка развлекателна зрелищност; възможност за проява на лично творчество и артистичен дар на участниците и подчертана българска особеност. Сред този тип празници важно място заемат коледните, сурвакарските и кукерските игри, които векове наред са едни от най-жизнерадостните и очаквани български народни празници, съхранили се до днес. Те отново са народен празник, а периодично устройваните регионални и национални фестивали и прегледи на сурвакарски и кукерски игри са много популярно и очаквано с интерес културно събитие.
В края на османското владичество, с разцвета на българското национално Възраждане, родолюбиво-романтичното осветляване на българския народен бит и култура в исторически и съвременен план, поставя поновому въпроса за коледните, сурвакарските и кукерските игри. След 1878 г. интересът към тези игри се разширява и задълбочава, особено след като започва да излиза поредицата „Сборник за народни умотворения”, както и след създаването на Етнографския музей. Интересът на учените и културната общественост към коледуването, сурвакарството и кукерството е активен и в нашата съвременност. Обичаи и игри, насочени към предизвикване и поощтрение на плодовитост, здраве и жизненост във всички сфери на стопанския, обществения и личния живот – това е основният идеен смисъл на сурвакарските и кукерските игри както от общността на техните изпълнители, така и от изследователите им.
Прието е българските народни маскирани игри да се делят на два основни типа – сурвакарски и кукерски, деление, изградено на календарна и териториална обособеност. Коледният празник, честват на 25 декември започва още от предишния ден. Докато жените приготвят оредните храни из селото тръгват малките коледарчета. Момченца от 6-7 до 10-12 години, събрани на групи по няколко деца с торбички дрянови тояги, обикалят къщите на роднини и съседи. Словославят с традидиционни заклинания, с които пожелават плодородие. Стопаните ги даряват с коледни кравайчета, колачета и пр. В полунощ тръгват коледарските групи съставени от мъже, главно ергени, годеници и по-рядко млади, наскоро оженени. Коледарите са в празнично облекло, характерно за дадената етнографска област. На раменете си намятат тежки ямурлуци. Калпаците им са украсени с чемширови, бръшлянени или сминени китки и с венци от нанизани на червен конец пуканки, сушени сливи, стафиди. Групата на източнобългарските коледари, тръгва в полунощ и до сутринта на Коледа обхожда с песен всички къщи. Отдалеч стопаните чуват песните на коледарите и с радост ги посрещат. Коледните песни съставляват цялостен календарно-обреден песенен цикъл, свързан пряко с началото на земеделската трудова година и с ергенските дружини. В песните се пожелава стопанско благополучие, всеобщо благоденствие и щастлив живот. Така коледната песен се явява елемент на празничната обредност, поради което се изпълнява и посреща съвсем сериозно, при това винаги в строго определено време – само при подготовката за коледуване и до завършването му. Коледарите са дарявани с дребни пари, месо, сланина, брашно, боб, вино и др.
По различно е коледуването в западнобългарските краища. Всяка коледарска дружина е съставена от 15-20 и повече коледари. Джемаларе, дедици в Пернишко, Радомирско, Дупнишко, Кюстендилско, джамала в Софийско и Скопско, невеста, мечка в Брезнишко, бабугери, бабурци, старци, беляци в Благоевградско и Драмско, чауши и русалии в Кукушко, ешка в Костурско и Воденско, василичари в Охридско, Битолско и Прилепско.
Сурвакарските игри и обичаи е другият основен тип, свързан с новогодишния празничен цикъл, който обхваща периода от Коледа до Водици. В традиционния народен календар той е познат като мръсни дни, смята се, че по това време бродят нечисти сили, караконджоли, които изчезват след като на Водици водата се „кръсти”. Празникът Нова година (Първи януари) се чества в деня на християнския светец Василий, поради което е известен и като Васильовден, Василица. Макар че до голяма степен Новогодишната обредност се явява повторение на Коледната, тя включва и някои обичайни моменти, характерни само за нея. Хлябът е украсен както за Бъдни вечер и Коледа. Главно в западните български земи се приготвя питка с пара. Яденетата са блажни. На трапезата винаги се слага варена свинска глава, пача, от прасето, което по традиция се коли в навечерието на Коледа. Новогодишната баница с късмети е другото задължително блюдо. В източна България баницата е от точени кори с плънка от яйца и сирене, между корите се слагат - пара и дрянови пъпки, които са наречени на къщата, здравето, богатството, домашните животни и пр. В Западна България, в зависимост от плънката, баницата се нарича зелник, тутманик, булгурник. СУРВАКАНЕТО, като един от най-характерните за празника обичаи, е познато в цялата етническа територия на българите. Участниците са изключително мъже – ергени и женени, и техните местни названия всъщност представляват названията на самите обичаи и игри: сурваскаре, василичари, старци, джамаларе, мечкаре, бабурци, ешкари. Най-общо, неговият обреден смисъл е пожелаване и осигуряване на здраве и всеобщо благополучие, което според народните представи може да се постигне по обредно-мистичен път чрез докосване със сурова, свежо откъсната клонка, най-често от дрян и то именно в първия ден на годината. Най-широко е разпространено сурвакането, в което участват деца главно момчета от 4-5 до 10-12 години. Първо сурвакат семейството, като започват от най-възрастния член. Удрят по гърба със сурвачката и изричат благопожелания:
Сурва, сурва година, весела година!
Златен клас на нива, голям грозд на лозе,
жълт мамул на леса, червена ябълка в градина,
пълна къща с коприна, живо здраво догодина,
догодина, до амина!
Още преди разсъмване събрани на групички по няколко, децата тръгват из селището и обхождат всички роднини и съседи. На много места в страната са познати ергени сурвакари. В Тракия момци за женене (в отделни села същите които са коледували) се организират в една или няколко групи. Избират един за магаре – да носи даровете, които ще получат. Сурвакарите са в празнични дрехи, закичени с китки, някъде окачват и звънци на ръцете или на кръста си. Носят тояги от дряново дърво, които наричат сурвакници. С възгласи „Сурва, сурва година” дружината обхожда всички къщи в селото и получава от стопаните дарове. Момците - коледари и сурвакари, чрез обичаите и игрите се представят пред цялото село и встъпват в групата на „полово зрелите и готови за женитба”. Към новогодишния празник е прикрепен и обичаят ЛАДУВАНЕ, в който участват главно моми за женене. Под това име или дайлада, тайлада обичаят е известен в Средна северна България и Средногорието, а в Софийска – ТОПЕНЕ на ПРЪСТЕНЕТЕ, василица. Преди вечерята срещу празника момите от селото се събират при вода (кладенец, чешма, извор) или в „честита къща”, където съпрузите са в първи брак, със живи и здрави деца. Приготвят бяло котле с „мълчана вода”. Всяка мома пуска във водата пръстена си или китка с вързан на нея пръстен. Момата трябва да е „майчина и бащина” с живи родители. Котлето с белезите, покрито с червено було, го оставят вечерта под трендафил „на звездите”. На сутринта се събират същите моми и започва припяването. Малко момиче или невеста вади един по един белезите, а останалите пеят кратка песничка-припявка, с която наричат близка женитба, щастлив брак, за какъв момък ще се омъжи момата и пр. Така ладуването допълва множество гадателни практики, характерни за Сурва.
КУКЕРСКИТЕ ИГРИ календарно принадлежат към началото на Великденските пости – Сирната неделя (края на февруари-началото на март) и празникът е разпространен предимно в Източна и Южна Тракия, включително Средногорието и Родопите, Североизточна България. Тези обичаи и игри са изключително мъжки – участниците в тях са винаги само ергени и млади женени мъже. В кукерските маскирани игри се разграничават две основни разновидности. Първата се характеризира с обредното заораване и засяване (Източна, Югоизточна Тракия, Средногорието – Карловскии Североизточна България). При втората разновидност се разиграва Камила или се извършва обредно къпане на кукерите (Пазарджишко, Пловдивско, Карловско, Казанлъшко). Наред с тези основни разновидности в по-ограничени случаи се провеждат обичаи и игри, които не съдържат нито един от основните моменти или пък съставляват белези и на двата.
Най-характерни са костюмите и маските на кукерите. Облеклото е от кози, овчи и сърнешки кожи, маските уподобяват козел, овен, вол или съчетават, от една страна човешки черти със зловещо и мрачно изражение, а от друга – животински елементи – рога, уши, зъби, птичи пера. Носят дървени саби, криваци, геги и пр. Традиционно разпространение има и друг кукерски реквизит – звънците. Те са различни по брой, големина и звучност – като се започне от малки медни звънчета и се стигне до грамадни тежки хлопки и чанове. В деня на игрите от непрестанното движение на всички изпълнители – ту тичане и подскоци, ту танц с няколко установени стъпки, селището потъва в неповторима звукова атмосфера на мелодия и грохот.
За изпълнение на ролите на младоженците – булка и зет, се избират по-млади мъже, които не носят маски, а обличат съответното невестинско и младоженско облекло. Булката е силно набелена и начервена, с подчертани женски форми и често държи бебе от парцали. Първата разновидност на кукерските обичаи и игри се състои в два основни момента: Обхождането на селището, при което кукерите чрез редица обредни действия пожелават – благополучие и плодородие и събират подаръци от стопаните, и от заораване и засяване, което обикновено на площада на селището. Многообразни са обредите след завършване на заораването и засяването. В Източна Тракия се изправя ралото, около него се струпват кукерите. Върху него се качва главният кукер или кукерската баба, които с възможно най-силен глас, да се чуе из цялото село, произнасят благословии за богат добив от ниви, лозя и кошари и за много деца, здраве и дълъг живот. При втората разновидност се разиграва камилата и има къпане. Камилата представлява грамадно животно – няколко души носят върху раменете и главите си, така че да не се вижда, дървен скелет, висок около два и дълъг пет-шест метра, покрит с дебела черга или чулове, с оформена глава на камила или елен с разклонени рога. Животното се придружава освен от кукерите с маски и от специална група ПАЗАЧИ, камилари, арапи, цигани, в пчиито състав често е включена и баба, която носи дете. И при тази разновидност игрите са организирани около два основни момента: обхождане на селището и заключителни действия на селския мегдан. В заключителната част на мегдана участва цялото население.
Маскираните игри в Тракия са свързани и с един друг обичай – палене и прескачане на огньове. В едни райони (Пазарджишки, пловдивски) кукерите само спохождат различните махали, където младежите са се събрали край лумналите огньове и играят кукерското хоро. В Родопите след като обходят къщите, кукерите запалват слама, заобикалят три пъти огъня с хоро, след което се втурват да бягат към определено място: ако изпревари невястата, житото ще е чисто и здраво; ако изпревари арапинът, пшеницата ще има къклица; ако бъде кукерът-старец ще има изобилие от ръж.
През последните десетилетия най-колоритните и зрелищни новогодишни обичаи се възраждат вторично и заживяват по събори и фестивали на народното творчество. В някои села се възстановява коледуването, малките сурвакарчета обхождат роднини и съседи със своите сурвачки и пожелания, а големите сурвакари привличат всички със своеобразните си маски, костюми и игри. Обредният реквизит, изработван за обичаите през последните години, се превръща все повече в образци на народното изкуство. Днес обичаите и обредите на традиционните празници Коледа, Сурва, кукерите, взети като цялостни празнично-обредни комплекси, са част от нашето културно наследство. Пренесени през вековете и помогнали да се съхраним като народ, те се пазят като свята старина и извор за национална гордост.
Йордан Колев