Добродетелната дружина е обществено-политическа организация на родолюбиви българи-емигранти, главно едри търговци, мнозинството от които са русофилски настроени. Дейността ѝ през периода на съществуване (1853-1897 г.) е разнопосочна по идеали. Създадена е през 1853 г. в Букурещ, а е официално учредена на 9 март 1854 г. под името Средоточно българско попечителство „Епитропия“ от представители на заможните слоеве на българската емиграция във Влашко, въз основа на съществуващия временен комитет „Епитропия“. Поставя си за цел да възглави освободителното движение на българския народ, както и дейността на българската емиграция в условията на започналата Кримска война (1853-1856 г.). Дейността обаче се ограничава до набирането на български доброволци в помощ на руската армия. След като е призната официално от руското правителство, организацията създава свои поделения в редица градове - Браила, Галац, Плоещ и др. След преустановяване на войната дейността в тази насока почти замира. През 1862 г. Средоточно българско попечителство „Епитропия“ се преустройва в Благотворително дружество - добродетелна дружина. Основатели са братята Евлоги и Христо Георгиеви, Георги Атанасович, Иван Бакалоглу и др. За пръв председател е избран Димитър Хадживасилев. Макар че приема формата на благотворителна организация, дружината си поставя и определени политически цели. По външнополитическите въпроси Добродетелната дружина следва официалната политика на Руската империя. Така през 1862 г. по инициатива на руското консулство организацията се опитва да унищожи критичната към Русия брошура на Георги Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“. По въпроса за освобождението на България от османско иго Добродетелната дружина разчита главно на помощта на Русия и поради това не споделя възгледите за самостоятелни действия на представителите на българската революционна емиграция в Румъния. Вследствие на това Добродетелната дружина често влиза в остри противоречия с тях. В отделни случаи обаче при благоприятно изменение на политическата обстановка на Балканите тя активно подпомага действията на българските революционери. През 1866-1867 г. в съответствие с плановете на руската дипломация по Източния въпрос Добродетелната дружина се насочва към сближаване с правителствота на Сърбия. За целта се разработва специална „Програма за политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение“. В нея се предвижда създаването на голяма славянска държава от сърби и българи, която да има общо правителство и Народно събрание. За княз на тази държава е посочен сръбският княз Михаил Обренович. За осъществяването на тази програма Добродетелната дружина предприема стъпки за създаване на революционно брожение в България и оказва материална помощ за формиране и въоръжаване на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. През есента на същата година подпомага и организирането на Втората българска легия в Белград. След неуспеха на плана Добродетелната дружина се насочва към сближаване с Османската империя. През 1869 г. Добродетелната дружина се обявява за създаване на българо-османска дуалистична държава по подобие на Австро-Унгария, при която османският султан да бъде провъзгласен и за български цар. След неуспеха и на това начинание Добродетелната дружина отново се оставя да бъде тласкана от руската дипломация, без да разгръща по-съществена националноосвободителна дейност. Превръщането на Букурещ в основен културен център на българското Възраждане, през втората половина на 19 век, се дължи в голяма степен на Добродетелната дружина, която е най-големият благодетел на българската образователна и културна дейност. Материална подкрепа се оказва за изграждането на български училища и православни храмове, за издаването на книги и периодика, за подготовка на образовани българи. Добродетелната дружина има своя система за подбор на български младежи, на които се предоставят стипендии да завършат висше образование: 1. Между кандидатите непременно да има българи от Македония
- С предимство се ползват младежи от бедни семейства
- Подкрепят се младежи, показали способности и усърдие
- Единственото изискване от стипендиантите е да имат добър успех и прилежание. При слаб успех издръжката се прекъсва. Студентите се задължават писмено, че след като завършат образованието си ще се завърнат в родината и ще работят главно като учители, толкова години колкото са получавали издръжка
След Освобождението дружината не прекратява своето съществуване, но тя вече не играе никаква роля в политическия живот на българите, останали в Румъния, намалява дейността й в подкрепа на образованието и културата. Добродетелната дружина остава изпълнител на завещанията на всички дарители, които завещават пари най-вече за училища в България и българските земи, но също така за болници, сиропиталища и други благотворителни дейности. Парите се внасят в банката на братята Е. и Хр. Георгиеви. Те изпълняват ролята на правителство, което представлява България пред румънските власти. Дружината престава формално да съществува след смъртта на Евлогий Георгиев през 1897 г. През 1904 г. парите завещани за културни, образователни и благотворителни дейности са милиони и са прехвърлени в Българска народна банка. От завещанието на Д-р Никола Василиади в БНБ се прехвърлят 815 хиляди леи; на Петър Кермекчиев – 935 хиляди леи; на Димитър Хадживасилев – 827 хиляди леи; на Добродетелната дружина – 568 хиляди леи; на Ненчо Попович – 555 хиляди леи и много други. В „Златната книга на дарителите за народната просвета” от 1907 г. авторът Сава Велев отбелязва имената на около 50 заможни букурещки българи, които завещават големи суми пари за изграждане на училища в България, които до ден днешен носят техните имена: Ненчо Попович в Шумен, д-р Никола Василиади в Габрово, Димитър Хадживасилев в Свищов, Козма Тричков във Враца и други. Важно е специално да се отбележи, ЧЕ В БАНКАТА НА БРАТЯ ГЕОРГИЕВИ Е ИМАЛО СЛУЧАИ НА ЗАКЪСНЕЛИ ПРЕВОДИ, НО НЕ СЕ Е ЗАГУБИЛА НИТО СТОТИНКА ОТ ТЕЗИ ПАРИ „НА ПОЛЗУ РОДУ”. Дарителството е най-голямото достойнство на българите през Възраждането и то е основен фактор за постигнатото от нашия народ през тази съзидателна епоха – храмове, училища, читалища, болници и пр. Дарителството продължава и след 1878 г. Повечето от дарителите оставят пари и имоти на разположение на просветното министерство или просто на държавата. Тя създава фондове, вкарва парите в банка и от лихвите започва да изпълнява завещанията. Благодарение на завещанията българските училища, включително университета, се превръщат в най-крупни собственици на имоти с около 2 млн. декара земи. По тази причина през 1929 г. влиза в сила Закон за оземляването на българските училища. Като почит към дарителите на народната просвета, Иван Шишманов министър на просвещението през периода 1903-1907 г., който е следвал като стипендиант на фонда „Петър Кермекчиев”, възлага написването на книга, „която да съдържа биографиите, ликовите и завещанията на ония дарители, които са подарили или завещали поне 5000 лева за народно-просветни цели”. През 1907 г. в Пловдив е издадена „Златна книга на дарителите за народна просвета”, написана от Сава Велев.
На дарителската традиция е сложен край през 1951-1952 г., когато комунистическата власт в България национализира всички дарителски фондове. Комунистическата държавна власт слага ръка върху завещаните пари и имоти и те са загубени за българското просвещение. След време същите власти се опитват да възобновят дарителството и са направени дарения, дори са написани нови книги за дарителите. За дарителство (днес обаче се използва чуждицата „спонсорство”) се говори непрекъснато и през периода на несвършващия се преход.
Йордан Колев