Боян Николов Пенев е български литературовед и литературен историк. Един от най-изтъкнатите български литературни историци и критици от първите десетилетия на ХХ век.Той е роден на 27 април 1882 г. в Шумен. До VI гимназиален клас учи в Разградската гимназия. През 1902 г. продължава образованието си в Русенската гимназия, която завършва през есента на същата година и се записва като редовен студент в Историко-филологическия факултет на Висшето училище в София. Сред преподавателите му са: Любомир Милетич (славянска етнография, старобългарска фонетика, старобългарски синтаксис, звукофизиология, славянски семинар), д-р Кръстьо Кръстев (естетика, психология, Гьоте), Беньо Цонев (синтетични и аналитични форми в българския език, новобългарска фонетика, методика по матерен език). Завършва „Славянска филология“ през 1907 г. В началото на 1909 г. печели конкурса за доцент в Софийския университет и започва да преподава там. В спомените си негова студентка пише: „Боян Пенев ни четеше лекции по българска литература. Добре си спомням абсолютната тишина, всред която звучеше спокойният му, увлекателен равен разказ за българската литература през 60-те и 70-те години на ХІХ век. Не зная точно в какво беше обаянието на този човек, тази магия, в която ни увличаше. Нещо необикновено се излъчваше от цялата му строга фигура.“
Първите си литературни опити, той прави като ученик в Разград през 1897 г. – разкази, хумористичен очерк и стихотворения, които остават непубликувани. През 1899 г., в 5-и клас (днес 9-и клас), прави превод на откъси на „Белла“ от Лермонтов. Преводът също остава непубликуван. Публичната си творческа дейност започва като студент през 1905 г. с рецензии за отделни книги и театрални представления. През 1906 г. са първите значителни публикации на Боян Пенев. Сред тях „П.Р. Славейковата преводна и подражателна поезия“ в Периодическо списание. През 1907 г. превежда от немски език „Разговорите на Гьоте с Екерман“. През 1908 г. излиза статията „Гьоте у нас“. Във втория сборник „Мисъл" през 1910 г. е отпечатана встъпителната му студия „Посоки и цели при проучване на новата ни литература“. Тази студия е програмна за Боян Пенев. В нея са изложени ръководните и методологични начала като литературен историк, а в голяма степен и като критик.
През септември 1913 г. Боян Пенев е приет за член на Съюза на българските писатели. През май 1914 г. е назначен за военен цензор. Във връзка със своите литературоведски изследвания през 1912–1913 година Б. Пенев е командирован в Мюнхен и Берлин с цел изследване на немските влияния върху славянските литератури. През 1913–1914 г. в Краков, Варшава и Прага проучва влиянието на полската и чешката литература върху Българското възраждане. През 1923–1924 г., той чете лекции по история на българската литература в университетите в Краков, Варшава (Полша) и Лвов (Украйна).
На 16 януари 1917 г. е назначен като извънреден професор по българска и славянска литература в Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Същата година по покана на Щаба на действащата българска армия взима участие в редактирането на „Походна войнишка библиотека“. През 1917 г. излизат от печат първите му книги – „Г. С. Раковски“ и „Захари Стоянов. Априлското въстание“ (в Походна войнишка библиотека, кн. 18). През 1918 г. в походна войнишка библиотека излиза книгата му „Начало на българското Възраждане“, а през 1920 г. публикува студията „Христо Ботев“. Многобройните му приноси са в областта на литературната история и на литературната критика върху българската литература от Възраждането до съвременните му писатели. Автор е и на четиритомния труд „История на новата българска литература“. През март 1921 г. е избран за член на Съюза на българските учени, писатели и художници (БУПХ). На 29 юни 1925 г. е назначен за редовен професор по славянски литератури в Историко-филологическия факултет.
По отношение на същността и ролята на литературната критика Б. Пенев е привърженик на импресионистичния подход, при който естетическият усет на критика трябва да диктува взискателност и прилагане на висока художествена мяра – и така да тласка родната словесност към най-високите европейски образци. През 1918 г. в статията си „Салонна критика” Боян Пенев пише: „...пряката задача на критиката е да разкрие онова, което преобладава в едно творение и определя неговата художествена стойност или незначителност. Ако в цял океан от нелепости има една капка поезия, нима с нея трябва да утеша българския читател и да зарадвам българската литература! Има ли значение да говоря за случайните недостатъци на едно ценно поетическо произведение? Ще въздигна ли едно безсмислено литературно дело, ако с голямо усилие съзра в него един случаен поетически образ, нещо подобно на поетически образ?... Особено днес не трябва да се култивира благосклонната за всички критика, оная критика, която е сляпа не само за недостатъци, която не вижда не само бездарностите, но и онова жалко състояние, в което се намира днес българската литература. Никога нашата литература не е падала тъй ниско, както днес, никога безвкусието не е царувало тъй властно и безогледно. Сбирките на най-посредствени стихоплети се издават по 3-4 пъти, откупуват се големи количества от най-безполезни книги - днес всичко се харчи на едро: и глупостта, и безсрамието. Тая глупост и това безсрамие спорят днес за първенство - в литературата, в изкуството и върху сцената на Народния театър. Нека това зло тегне върху съвестта не на ония, които в слепотата си го насърчават, а на тези, които го виждат и чувствуват, но нямат кураж н охота да му се противопоставят”.
Освен с литература Боян Пенев се занимава и с рисуване, а и свири на различни музикални инструменти. Разказват, че едно от любимите му забавления е да прави рисунки и карикатури на приятели или да рисува пейзажи. „Без да бъде художник, той – по думите на художествения критик Никола Мавродинов – имаше много вярно око и чувство за характерното в човешкото лице и тяло.“ Ето какво пише съпругата му, поетесата Дора Габе за неговата изключителна музикалност: „Малцина може би подозират каква голяма роля е играла музиката в живота на Боян Пенев и какво значение е имала тя за формиране на някои черти от характера му. Като малък Боян свирил на ръчен хармониум (с една октава), по-късно като ученик в Разград свирил на цигулка, но уроци по музика никога не е взимал. Когато се оженихме и аз все още вземах уроци по пиано и напредвах доста бавно, той свиреше моите упражнения, преди аз да ги науча. Без да взима уроци, разбира се. Какъвто инструмент да попаднеше случайно в ръцете му, след половин час той вече свиреше на него.“ В широката гама на интелектуалните и творческите занимания на Боян Пенев с любовта му към литературата си съперничат неговите пристрастия към театъра, изобразителното изкуство и особено – към музиката. В студията си „Бетховен“ 1922 г., той споделя, че тя за него е „висша религия“, че в „нейните сфери е истинската наша родина, от която сме се отлъчили и в която ще се върнем отново“.
През юни 1927 г. Б. Пенев постъпва в клиниката на д-р Иван Карамихайлов (сега в тази сграда е Съюзът на архитектите), където сполучливо го оперират от апендицит. Уж всичко минава добре и вече се готвят да го изпишат, когато съсирек от кръв фатално засяда в сърцето. Емболия! Всички очакват да бъде изписан, но положението му се влошава и на 25 юни 1927 г. той издъхва едва на 46 годин. В прощалното си слово Владимир Василев, редакторът на тогавашното литературно списание „Златорог“, много добре характеризира талантите и личността на Боян Пенев: „Боян Пенев можеше да бъде поет – затова никоя лъжа в поезията не можеше да остане скрита за него. Можеше да бъде художник – достатъчно е тънкото му наблюдение и нерв на художник. Той можеше да бъде музикант – и написа великолепната си книга за Бетовен. Но и поетът, и художникът, и музикантът се чувстваха във всичко като в огромен и дълбок фон. Такива хора могат нищо да не „напишат“ – достатъчно е само тяхното присъствие. То вече е една мярка за времето.“
Йордан Колев