100 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ИВАН ВАЗОВ – ПАТРИАРХЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
26.09.2021

Иван Минчев Вазов е роден на 27 юни (9 юли) 1850 г. в процъвтяващия по това време със занаятчийство, скотовъдство и търговия, подбалкански град Сопот, въпреки тежката сянка на Османската империя. Той е първороден син на Минчо и Съба Вазови, които имат седем синове и две дъщери. Бащата е почтен и родолюбив търговец, а майката любознателна и просветена българка. Иван завършва взаимното и класно училище в Сопот, продължава в Калофер, където учи гръцки и турски език при известния педагог Ботьо Петков, баща на Христо Ботев. На петнадесет години той става „подидаскал” (помощник-учител), в училището в Калофер. През учебната 1866/1867 година баща му го записва в Четвърти клас на Централното българско училище в Пловдив. Под влияние на учителя по френски език, той бързо научава езика и дори се опитва да превежда с помощта на речник. Но турският и гръцкият езици, заради изучаването на които, баща му го изпраща в Пловдив не го привличат.  Бащата желае Иван да стане търговец, но младият човек, ползвайки училищните библиотеки в Сопот и особено в Калофер, още на 14 години започва да пише стихове и не търговията, а литературните увлечения определят неговия жизнен път. Бащата прави още един опит като изпраща Иван при чичо му, търговец в град Олтеница, Румъния. Но младият човек напуща дюкяна на чичо си, отива в Брайла сред „хъшовете”, запознава се с Христо Ботев, започва да публикува стихове в емигрантския български печат в Румъния. От 1872 до 1875 г. е в България, работи като учител в Свиленград, член е на Сопотския революционен комитет. Преди избухването на Априлското въстание отново се завръща в Румъния. През 1876 г. в Букурещ е отпечатана първата му стихосбирка „Пряпорец и гусла”, а следващата година „Тъгите на България”. По време на Руско-турската война 1877-1878 г. излиза третата му стихосбирка „Избавление”.

            Като професионален писател Иван Вазов се изявява в столицата на Източна Румелия, Пловдив, където се установява през 1880 г. и живее там почти до края на 1886 г. Пловдивският му период като писател, макар да се занимава с политическа, публицистична и редакторска дейност, е много плодотворен. За време от шест години той създава толкова много и различни произведения, че според литературната критика, полага основите на жанровата система в следосвобожденската българска литература. През 1884 г. заедно с Константин Величков осъществяват изключително важното образователно начинание – издават „Българска христоматия”, в която са подбрани и преведени „избрани образци по всичките видове съчинения”. 

            В края на 1886 г. Вазов е принуден да напусне съединените Княжество България и Източна Румелия, и от 1887 до 1889 г. живее в Русия, главно в град Одеса. Там той пише стихотворения, разкази и започва романа „Под игото”. След емиграцията Вазов се установява в София. В творческия му път започва нов изключително продотворен период, който дава тласък в развитието на цялата българска литература. Наред със създаването на нови произведения Вазов систематизира творчеството си, писано до 90-те години. Излизат три тома белетристика под общо заглавие „Повести и разкази”, както и книгата „Поеми”, в която е поместен цялостно цикълът „Епопея на забравените”. Впечатляват и новите му творби, които Вазов създава през този период – пътеписи, нови стихосбирки, сборник с разкази. Романът „Под игото” е отпечатан в отделна   книга.

            През 1895 г. в българската държава се организира тържествено честване на 25-годишнината от началото на Вазовата творческа дейност. Вазов е обявен за народен поет, статутът му на институция в духовния живот на нацията е официално  признат от държавата. През втората половина на 90-те години писателят се отдава на обществено-политическа дейност, но това не прекъсва литературното му творчество. И през първото десетилетие на 20 век Вазов е все така плодотворен, особено в областта на белетристиката и драматургията. Наред с отношението му към съвременната на писателя действителност, той се обръща и към по-далечната  българска история – повестта „Иван Александър”, романа „Светослав Тертер”, драмите „Борислав” и „Към пропаст”. Вазов публикува и комедиите „Вестникар ли?”,Кандидати на славата”, „Службогонци”, „Дуел”.

            Последното десетилетие от живота на Вазов също е белязано от активно творчество. Това е време когато България води три войни за обединение и поетът откликва със стихосбирки – „Под гърма на победите”, „Песни за Македония”, „Нови екове”, „Не ще загине”. В поетическите сборници „Юлска китка” и „Люлекът ми замириса” Вазов прави равносметка на творческия си път. През 1920 г. в цялата страна с голяма тържественост е отпразнувана 50-годишнината от началото на писателската му дейност и 70-годишнината от рождението му. Излизат книги, посветени на творческото му дело, като „Иван Вазов. Живот и творчество”, „Юбилеен сборник Иван Вазов” и много други. Увенчан като патриарх на българската литература, Вазов умира на 22 септември 1921 г. в София. Погребан е между храмовете „Св. Александър Невски” и „Св. София”. Обществената и държавна почит към писателя е изразена с много заслужени награди:

1895 г. - Носител на „Орден за гражданска чест и заслуги”;

1895 г.  – Увенчан с уникална сребърна Лира с панделка и струни от злато и сребърен венец от Дружество „Славянска Беседа”;

1896 г.  – Награден е със златен медал за наука и изкуство;

1917 г.  – Номиниран е от граждански комитет, начело с проф. Иван Шишманов за Нобелова награда за литература;

21 октомври 1920 г. - Почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски”;      

 1920 г. – Удостоен е с най-високото отличие на Царство България – Орденът „Св. равноапостоли Кирил и Методий” с лента и звезда, който орден дотогава е присъждан само на членове на династията, висши духовници, военни и политици. Вазов е първото и единствено гражданско лице носител на този орден. Общо седем са носителите на ордена с българско поданство (трима от тях короновани – царете Фердинанд I, Борис III и принц Кирил). Според статута на ордена след смъртта на носителя орденът се връща на държавата. Единственото изключение от това правило е направено на  Вазов, след смъртта му, орденът е оставен на наследниците му с правителствено решение. Днес се съхранява в Къщата музей „Иван Вазов” в София;

1920 г.  – Награден със златен часовник с рубини от министър Стоян Омарчевски;

1920 г.  – Носител на неприсъждано никога повече звание „Народен поет” с указ на Парламента, подписан от Цар Борис III;

1920 г.  – Обявен е за Почетен гражданин на София;

1920 г.  – Почетен член на Българската академия на науките.  

                                                                                                                   Йордан Колев 

Политика за използване на личните данни и бисквитки при използване на сайта