Св. Борис-Михаил е български владетел от IX век, покръстител на българския народ, забележителен държавник. По време на своето продължително царуване /852-889/ княз Борис извършил значителни промени в политическия и духовния живот на страната с трайни културно-исторически последствия. В 864 г. той се покръстил и въвел християнството като официална религия в Българската държава. Построил много храмове и манастири и радеел за изграждането на независима Българска църква. Плод на неговата културна политика е въвеждането на старобългарския език и писменост в богослужението и в държавния живот и създаването на първите български книжовни и просветни средища. Той посрещнал радушно в Плиска Кирило-Методиевите ученици Климент, Наум и Ангеларий и им създал благоприятни условия за книжовен труд на старобългарски език и за подготовка на кадри за нуждите на църквата. В 889 г. доброволно напуснал престола и станал монах в манастира край Голямата базилика в Плиска. На два пъти князът временно напускал обителта - веднъж за да усмири разбунтувалите се привърженици на езичеството, предвождани от сина му Владимир, и втори път, за да поведе войските срещу нахлулите в българските земи маджари. Починал на 2 май 907 г.

Роден в Кападокия в богато и благородническо семейство, св. Георги живее по времето на император Диоклетиан, един от най-яростните гонители на християните. Благодарение на способностите си съвсем млад Георги получава висока воинска длъжност. Очаква го блестящо бъдеще. Пренебрегнал земната слава, той предпочита открито да заяви своята вяра в християнския Бог. След неуспешния опит на императора да го накара да се откаже от християнството, е подложен на жестоки мъчения, които с Божията помощ понася мъжествено. Виждайки непоклатимата му вяра, мнозина от императорския двор се покръстват. Сред тях е и съпругата на Диоклетиан Александра. Разгневен, владетелят заповядва Георги да бъде обезглавен. На 23 април мъченикът напуска земния свят. Легендата разказва, че недалеч от мястото, където бил погребан, в тамошното езеро живеел страшен змей. Всеки ден змеят излизал и изяждал по едно от децата на жителите на близкия град. В деня, когато дошъл редът на царската дъщеря, ненадейно се явил светецът на бял кон и с Божието име на уста ранил смъртоносно чудовището. Спасената девойка, заедно с цялото си семейство и мнозина граждани приела християнството. Заради проявеното мъжество светецът се чества в целия християнски свят като покровител на воините.

Един от най-големите стопански празници на българите, който поставя началото на новата трудова година. В наши дни се чества като Ден на овчаря, защото според народните представи св. Георги е покровител на пастирите. В народните песни за него се пее с любов и уважение, а самият светец се окачествява като “хубав”, “зелен” и “милен”. Още в ранно утро на празника жените и децата събират свежи цветя по поляните и кичат с тях вратите и прозорците на къщите си. Събират роса от тревите и се мият с нея за здраве. Стопаните отиват с шарен колак при кошарите и издояват първото мляко. В менчето пускат пари и здравец, за да са млечни овцете. През това време всяка домакиня замесва тесто и изпича специален гергьовденски хляб - “кошара”, “харман” или “боговица”. Пластично украсява хляба, като върху него моделира от тесто овчаря с гегата и неговото стадо. В чест на светеца - покровител на овчарството, във всеки дом се коли по едно мъжко агне. Около шията му се поставя венец от цветя.. На дясното му рогче се запалва свещ. Агнето се прекадява с тамян, прочита му се молитва и се коли пред вратата. Кръвта му се излива в реката, за да “тече берекетът, както тече водата” или в мравуняк, за да се “плодят овцете като мравките”. Кожата му се дарява на църквата. Около обяд всички се събират на празнична трапеза с печеното агне. Цял ден се пеят песни, играят се хора, организират се борби и състезания.

Още в най-старите български ръкописни книги, запазени до днес, е отбелязана паметта на светите братя - 14 февруари за св.Кирил и 6 април за св.Методий. За техния общ празник, 11 май, най-ранният запазен спомен е от XII век. Тази дата се чества и през следващите векове като църковна прослава, а през годините на българското възраждане се превръща и в гражданско тържество, изразяващо духовните въжделения на българите за църковна и политическа независимост, просвещение и национално въздигане.

21 МАЙ - СВ. РАВНОАПОСТОЛИ КОНСТАНТИН и ЕЛЕНА. Според поверието Св. Елена носи градушка в ръкава на ризата си и затова през този ден стопаните не работят вкъщи и на полето.

ДЕН НА БЪЛГАРСКАТА ПРОСВЕТА И КУЛТУРА И НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ. В българската празнична система един от най-красивите и символно осмислени дни е честването на народната просвета, учебното дело и националната ни културата като продължение на великото дело на славянските първоучители - светите братя Кирил и Методий. За пръв път този празник е отбелязан в Пловдив през 1851 г. по инициатива на Найден Геров. Редовното му национално честване започва от 1857 в Пловдив, Цариград, Шумен и Лом.

Превърнал се в любимо тържество на буквите и цветята, 24 май се чества и зад граница - сред възрожденската ни емиграция в Румъния и Русия, дори сред българските заточениците в Диарбекир, сред студентите в чужбина. Масовото му възприемане е свидетелство за бързо протичащия процес на национална консолидация и разкрива жаждата на българина за просвета и наука.

ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ, СПАСОВДЕН. Според народните схващания на този ден Господ прибира душите на всички покойници, които е пуснал на свобода сред хората на Велики четвъртък. Затова жените отиват рано сутринта на гробищата, раздават варено жино е хляб за своите мъртви и разстилат орехови листа върху гробовете им. Така смятат, че им правят сянка на "оня свят". Вярва се, че на Спасовден болните могат да се излекуват, ако преспят на поляна, където расте билката росен. Води ги техен близък, който се уважава като "побратим" или "посестрима" на болния. Тази практика е описана великолепно в разказа "Спасова могила" от художника на българското село Елин Пелин.