КРЪЧМИТЕ В “БЪЛГАРСКИЯ” ГРАД ЯФО

Феня ДЕКАЛО

Кръчмата е най-демократичният и легитимен български парламент. Открай време в нея се “бистри политиката”, сблъскват се мнения и в спонтанните дебати всеки може да докаже своята гледна точка. Дори и далеко от пределите на България преселниците от нашата страна обичат да политиканстват или просто да си спомнят миналото и да “доуточняват” историята пред чаша вино и сред приятели или непознати.

Четири са “българските” кръчми в най-българското място в Израел – Яфо. Независимо колко са забогатели или изпаднали, в колко престижни квартали са се преместили да живеят, българските израилтяни се отбиват тук да хапнат и пийнат или просто за отмора. В кръчмите се събират хора от различни социални прослойки, чува се българска реч и разговорът върви от световните проблеми, през “положението” в Израел и България, до клюките на “българската улица” в Обетованата страна.

“Да отидем да хапнем кебапчета в кръчмата на Мони” – предлагат по-възрастните. Прочутото заведение отдавна се държи от араби-ученици на пенсиониралия се Мони, но клиентите все така неизменно са преселници от Балканския полуостров. Келнерите знаят няколко основни изречения на български и всеки може да си поръча “тройка с бира” и след минута да му сервират. В тази кръчма по-често може да се чуе какво е било едно време, как са живели в палатки, когато са дошли в Израел. Старите градски песни се леят и се смесват с разказите за лятното кино с филми с български надписи на поляната, където е сега Давидовата градина в Яфо. Всеки е ходил там, излегнат на тревата с шепа семки в ръка. Разказва се и как сегашните старци са отивали в София. На едни къщите още са запазени, на местата на други са издигнати блокове или хотели, повечето съседи вече не живеят там. Малцината, които са успели да се срещнат със съученици или вече побелели “деца от махалата”, се впускат в спомени от щастливите години в България. Единственото реално нещо от предишните времена в София е трамваят, на който не могли да се наситят (в Израел такова превозно средство няма).

Ресторант “Витоша” е край площада, където е паметникът за спасението на българските евреи, открит от столичния кмет Стефан Софиянски. Заведението се държи от двама български инженери – преселници преди десетина години. При Виолета и Давид се отбиват най-често гурбетчиите. Знае се, че в неделя по обед след черква заприиждат българките, които се грижат за възрастни хора. Някои от тях вече шест-седем години живеят в Израел, понаучили са иврит, могат всекиго да упътят къде да намери работа или какви туристически обекти да види. От фототапета на стената се вижда планина с гори и водопади, все неща, които в Израел липсват. Чува се българска музика, насочена към по-носталгичните, а по сателит се хваща Радио София и българска телевизия - за по-любознателните. При Виолета може да се поръчат козунаци и шарени яйца за Великден и пълнено агне за Гергьовден . Мъжете-строители се събират в ресторанта петък вечер. Тогава яко си пийват от лютата ракия и замезват от луканката, донесена от България. По традиция обсъждат икономическото положение в родината. Споделят какво пак са увеличили: тока ли, водата ли, картите за автобус ли. Оплакват се как парите, дето ги изпращат на семействата, за нищо не стигат. Всеки може да извади от портфейла снимки на жената и децата си, но често на масите им са седнали красиви рускини, които с удоволствие споделят чашките с “българския самогон”…

В кръчмата на Стефчо се събират интелектуалците-преселници или гурбетчии. Тя е на двеста метра от ресторант “Витоша”, но клиентите на двете заведения никога не се смесват. По стените на ресторанта, който е на два етажа, с вътрешна стълба, висят картини или художествени фотографии. Клиентите правят изложби-базари. Стефчо Иванов е бил един от водещите български художник-фотографи. Когато заминава за Израел с предишната си съпруга започва работа като контрольор на филмите на “Кодак”. През ръцете му минават хиляди кадри, заснети от хората, документирали както семейни празници и задгранични пътешествия, така и атентати, паради, заседания на правителството. По-късно открива малко заведение, което е по-скоро клуб за него и приятелите му: археолози, хай-тех специалисти, фотографи, музиканти и художници. Постепенно славата на елитното заведение се разнася сред новопристигналата българска колония и започват да го посещават патентни специалисти, богати търговци, лекари и психолози. В кухнята полулегално работи гурбетчия от Зайчар, но и той си е “бугарин”, както сам уверява посетителите. В това заведение кебапчетата най-приличат на нашенските, защото не им липсва малко свинско, а виното е мелнишко. Разговорите преплитат разсъждения за изкуството с политически спорове. Тук често могат да се чуят отгласи за интересни политически книги, излезли в САЩ или Франция, прочетени в оригинал, защото липсват техни преводи на български или иврит, който всички владеят.

В ресторант “Балкан” се събират “сабрите”- потомци на преселници от България, родени в Израел,. Завален български се смесва с изречения на перфектен иврит. Посещението на това заведение е по-скоро ритуал. Нито кухнята му е истински българска, нито клиентите имат лични спомени от България. Много от тях са били на екскурзии в София, Варна или на Рилския манастир. Споделят, че очакванията им са били различни. Онази България, която съществува в представите им, е изградена от спомените на техните родители. Тя е просперираща, с широки улици и прекрасни домове. Сега, когато са пребродили всички европейски столици, трудно познават в родните места на отците си идиличните градове, с разказите за които са заспивали като малки… Въпреки това, за всички празници канят половинките си именно в българския ресторант, така както са правили техните бащи, когато тайно от майките им са ги водили “да хапнат по една мръсничка, но вкусна шкембе чорба.”

Вероятно из цял Израел има заведения с българска кухня, защото само САЩ е страна, събрала хора от цял свят, но в Яфо те са най-автентични. Защото именно Яфо си остава “малката България”, по чиито улици и магазини висят табели на български, в чиито автобуси шофьорът може да те упъти по нашенски. Само крайпътните дървета са палми…

Тел Авив - София