НЕ СТРАДАМ ОТ БОЛНИ АМБИЦИИ
За мен цигулката е игра, казва Мила Георгиева

Людмила ПЪРВАНОВ

Публиката в зала "България" е в очакване. Солистката, тънка като струна в червената си рокля, плъзга лъка на цигулката и зазвучава Двойният концерт на Брамс. Това е 28-годишната Мила Георгиева - детето чудо, което на 9 години правеше дуети с Минчо Минчев, а на 14 тръгна да покорява света. От сезон 2002/2003 тя е концертмайстор на престижния симфоничен оркестър на радио Щутгарт - при това най-младият в историята му. Свирила е с най-големите диригенти - на Летния фестивал Ravinia в Чикаго с Кристоф Ешенбах, като солист на Gewandhaus Orchestra с Херберт Бломщед, с Филхармоничния оркестър на Осака и Мичийоши Инуе. Българката спечели първа награда от Фестивала Mozart на фондация Orpheum в Цюрих. Мила беше у нас само за ден и половина, за да участва в цикъла на FM Класик "Концертмайсторите" с виолончелистката Лилия Байрова Шулц, пианиста Георги Черкин и диригента Найден Тодоров.

- Мила, по време на репетиции е невъзможно да се стигне до вас. Да не би да имате сценична треска?
- Никога не съм изпитвала подобни вълнения. Комплексите се появяват в по-зряла възраст, а аз съм на сцената от дете и някак естествено свикнах с нея. Работата ни изисква огромна концентрация и не обичам да ме безпокоят. Потапям се в музиката и не искам да мисля за нищо друго - аз и цигулката ми ставаме едно цяло. Иначе интересът към мен не ме притеснява, просто трябва да се уцели подходящият момент. Хубаво е, като прочетеш нещо ласкателно за себе си. За артиста това е особено важно.

- Повече ли се вълнувате, когато свирите пред родна публика?
- Всяко завръщане у дома е голяма радост и има по-специално значение за мен. Тук са родителите ми, тук е първото ми излизане пред сериозната публика, всичко ми

напомня за детството

Помага ми чувството, че съм заобиколена с много хора, които познавам. Радвам се, че и тук салоните винаги са препълнени. Но почти не ми останаха приятели. Повечето от съучениците ми от Музикалното училище са вън от България. Понякога се срещаме на турнета и концерти в различни градове на света и си спомняме за онези години.

- Виждате ли се с Минчо Минчев?
- И двамата сме много ангажирани, но при всяка възможност се чуваме по телефона. Той беше мой кумир.

- Кой е по- добър от двама ви сега?
- Никога не се сравнявам с другите музиканти. Ако започна да мисля за това, няма край. Следя кой как се развива, но не страдам от болни амбиции. Всеки свири по собствен начин.

- Какво ви отне ранната слава?
- Мисля, че пораснах по-бързо. Концерти, пътувания - всичко това те учи да бъдеш по-отговорен от връстниците си.

Ставаш дисциплиниран

и точен. Но цигулката за мен никога не е била изтезание, а игра и удоволствие. Казват, че съм пропяла, преди да проговоря. На 4 години хванах цигулката, а на 5 научих по слух целия концерт на Вивалди. Някак бързо ми се удаваха нещата, не свирех повече от два часа на ден и тичах да играя на улицата. Сестра ми Юлияна (сега солистка в Цюрих) вече свиреше и аз исках да бъда като нея. Бяха ми направили специална мъничка цигулка и ми наеха учител - Сашо Серафимов, колега на баща ми от "Софийски солисти". Сега си давам сметка, че бях 8-годишна на първото ми турне с камерния оркестър на Музикалното училище в Испания. Като солистка се притесняваха да ме пуснат без придружител. После по гари и летища ме посрещаха с табелки с надпис "Мила от България".

- Чувствахте ли се по-различна от другите деца?
- Не. Но когато отидох да уча в Америка, бях много учудена - гледам около мен с часове свирят. Питах се: "Какво правят тези хора?" В България бях привилегирована като извънредна ученичка, а там трябваше всеки ден да ходя на училище - абсолютен стрес. Бях на 14 и се чувствах много самотна в огромния Ню Йорк. Това обаче ме направи по-зряла - повярвах, че мога да се справя, и добих самочувствие. Мечтаех за нормален колеж, привличаха ме хора с други интереси, но тогава вече имах концерти и нямаше как да комбинирам. Учих при Дороти Дилей и Чо-Лианг Лин в Julliard School - Ню Йорк, и при Ифра Нийман в Guildhall Scholl - Лондон.

- Имате фигура на манекенка. Как го постигате?
- Такава ми е натурата. Не правя нищо специално. Освен "пилатис" в зала. Обичам да се движа пеш, нямам шофьорска книжка. Свиренето също отнема не само страшно емоционална, но и физическа енергия. Все пак имам и други интереси. Обичам да чета книги, да ходя по музеи и галерии, харесвам съвременното изкуство.

- Каква е най-скъпата цигулка, на която сте свирили досега?
- В момента свиря на "Страдивариус" от 1703 г. Купена е за предишния концертмайстор на оркестъра в Щутгард, но той се разболял. После е била на следващия, който пък се пенсионирал. А каква е историята й по-назад, не знам. Жалко е, че когато ми изтече договорът, ще трябва да се разделим. А аз се

привързвам към инструментите

Личната ми цигулка е "Зимунтович" - дело на поляк от еврейски произход, много търсена в Ню Йорк. Купих я преди 4 години и бях свикнала с нея. Новата цигулка се развива - колкото повече свириш, толкова по-добър звук дава. Беше ми тежко да я оставя, а сега не съм я поглеждала от месеци. Сигурно е много тъжна и самотна.

- Случвало ли се е цигулката да не ви се подчинява?
- В Япония веднъж свирих Кройцерова соната на Бетовен - доста яростна творба. Не знам какво стана - сърдита ли беше или заради климата - но на всеки концерт ми се късаха струни. Излизах навън, сменях ги и започвах отначало.
в. Стандарт от 13 май 2005