Клара ДЮПОН-МОНО

Юлия Кръстева – есеист, романист, психоаналитик, преминава през сътресенията на историята, от родната комунистическа България през събитията от май 1968-а и Китай по врем на маоизма до съвременния си ангажиран избор. Днес тя се завръща към своите корени с един трилър –“Убийство във Византия”. На първо място е изгнанието. На каквито и сложни изследвания да се отдава умът, той никога няма да го победи. Юлия Кръстева е творец, изследовател и преподавател, но тя е и човек, напуснал някога своята родина – България. Юлия Кръстева е Доктор хонорис кауза на Харвардския университет, САЩ и на Софийския университет “Св. Кл. Охридски”.

В последната й книга “Убийство във Византия” – исторически трилър на фона на кръстоносните походи и кръвопролитния XXI век, времето се разполовява между Пюи-ан-Вале, откъдето са тръгнали първите кръстоносци, и Санта Барбара – съвременния, изпълнен с насилие и поквара град.
Тя е историкът Крест-Джоунс, който подробно проследява, седнал пред компютъра си, пътешествието на Адемир дьо Монтей – кръстник на първия кръстоносен поход, и накрая предприема издирване на свой предполагаем прародител, отказал се от войната и сложил началото на стар род във Филипопол, т.е. в днешен Пловдив – хипотеза, пред която дори Рилски изпада в недоумение.
Йерархичното повествование на Юлия Кръстева, елегантната й авторитетност и безупречните й фрази могат да бъдат възприети само в светлината на това изгнаническо чувство – едновременно двигател на непрестанно търсещия устрем и тревожно пулсиране, определящо вечното й движение между търсенето на родовите корени и гордостта, че е избрала съдбата на мигрантите.

В юношеските си години Юлия Кръстева мечтае за ядрена физика. Родителите й, практикуващи православни християни и франкофили, не са комунисти – достатъчна причина властите да забранят на дъщеря им да учи желаната от нея специалност. Тогава Юлия се насочва към филологията. Благодарение на настъпилото “размразяване” между Изтока и Запада и амбицията на генерал Дьо Гол за една “Европа от Атлантическия океан до Урал” девойката спечелва стипендия и в навечерието на Коледа през 1965 година се озовава в Париж. Целта на посещението й е да завърши дисертацията си за новия роман. Но георгафската и емоционална пукнатина на изгнанието не може така лесно да бъде забравена; то вече подмолно моделира съзнанието на студентката.
Всичко около нея е ново – политическите събития от май 1968-а, любовта, след като среща бъдещия си съпруг Филип Солерс... Включва се в групата около списанието “Тел кел”, заедно с Филип Солерс, Марслен Плене, Жаклин Рисе... Поглежда с едно око към комунизма, участва в дискусиите на списанието на френската компартия “новата критика”, но е ясно, че догматичният дискурс не й приляга.
“Чувствах се близка о чувствителността на маоизма”.

“Тъй като идвах от сталинска държава, бях много изненадана от изкушенията по комунизма у младите французи около мен. От друга страна, бях привлечена от китайската култура и за известно време виждах в маоизма опит за преоткриване на един национален комунизъм. Дързостта на Мао, който плуваше и се занимаваше с калиграфия, а същевременно настройваше жените и младежите срещу апарата на Компартията, можеше да създаде илюзия за нов полъх, различен от съветската скованост. Това беше моето “пекинско изкушение”. Тя дори започва да учи китаистика.
Този интелектуален кипеж се съпътства и от познанството с Ролан Барт и групата по семиотика на Клод Леви-Строс. Заедно с тях Юлия Кръстева открива семиотиката, т. е. “структурното” улавяне на един текст, благодарение на езика и изучаването на предходните литературни форми.
Макар идването й във Франция да е свързано с работата й над новия роман, изяществото на Ренесанса също я вълнува. Тема на дисертацията й ще бъде произходът на френския роман и по-специално Ла Сал. Юлия Кръстева открива в него почти съвършена илюстрация на заявеното от руския постформализъм, който е изучавала в България.
В един по-късен етап анализата, а след това и писането на романи ще й дадат възможност да приложи този исторически подход и към самата себе си. “Самураите” излиза през 1990 г. Едно намигване към “Мандарините” на Симон Дьо Бовоар, но утвърждаващо различността на Юлия Кръстева – докато “Мандарините” са хора на властта, “Самураите” са авантюристи на предела на мисълта.
Следват “Старецът и вълците”, написан след смъртта на баща й, “Притежания” – за трудностите на майчинството, “Убийство във Византия” – всички те са криминални романи. Героите разследват. Трябва да имаш доста сенчести места в дълбините си, за да ангажираш така детективите...

Юлия Кръстева не избира обаче православния регистър – може би поради някакви стари православни наслоения. В православието причастието е забулено в тайна, причастяващият се не трябва да вижда тайнството. За тази агностика истинската непристойност е да напишеш “аз” без филтъра на въображението.
Тя често казва, че е “изкована от религията на прадците си”... И уточнява, че православието, приемайки, че Светият дух изхожда от Отца чрез Сина, легитимира отношение на подчиненост, дори “състояние на покорство”, което всъщност прави възможен култа към вожда например”. Тя пише в статията си “Българио, мое страдание”, излязла в списание Л’ Енфини. Но “Убийство във Византия” ни въвежда в едно далеч по-сложно от тази схема, православие.

В “Чужденци на самите себе си” – книгата с най-голям успех на Юлия Кръстева, авторката говори за “мълчанието на полиглотите”. Там се появява и особеното определение на изгнанието като убийство на майчиния език.
“Аз само се опитвам да не се подчинявам на съществуването”.
Психоанализата дава на Юлия Кръстева нов поглед. Дава й възможност да разбере колко много завръщането към корените е в крайна сметка не само заблуда, но и опасна заблуда. Всъщност “пътуването към корените е в крайна сметка по-важно от самите корени”. Да затвориш страницата, за да започнеш отначало – това е нейното определение за бунта (revolte) , а коренът на думата - “vel” на санкскритски означава “връщане назад” и “ново начало”.
Любовта, структурализмът, майчинството, писането – укротеното насилие води всеки път до възраждане. Какво друго, ако не възраждане е психоанализата? Впрочем, Юлия Кръстева започва своята анализа след умирането на една илюзия: “След “Май 68” заминах за Китай, заедно с членовете на списание “Тел кел” и след това написах “За китайките”. Тази книга описва как загубих последните си илюзии за последната религия – политическата религия”. Тя окончателно се отказва от политическия идеал.
Жена в изгнание, бунтуваща се жена. Тя не е феминистка, но смята, че освобождението на жените все още предстои. Бори се и за хората с увреждания, срещу дискриминацията, от която те страдат, за социалната им интеграция. “Всъщност тези бунтове ме водят до необходимостта да лекувам – казва тя. Именно това прави психоанализата – тогава да се преродим никога не е непосилна задача”. Като изгнанието... И добавя, със скромността на упоритите: “Знаете ли, аз само се опитвам да не се подчинявам на съществуванието, на неговото потисничество”.
сп. Histoire, март 2004
Препечатано от Сп.”Мерси” 2, 2004, издание на Френския културен институт в София