Христо Огнянов бе водеща личност сред българската общественост през втората половина на миналия век. Въпреки че през по-голямата част от градивния си живот той действаше в изгнание, не само че никога не скъса с Родината, но и мощно навлизаше в ефира на идейната борба, която през онези години се разгаряше чрез много популярните си рубрики по Свободна Европа – едни от най-широко слушаните на мощната медия. “Борис Босилков”, както беше избрал да се нарича, сечеше и косеше по целия спектър на нерадостната ни действителност от времето, внасяйки къде гняв, къде надежда сред слушателите. Те малко или зле знаеха за него тогава. Обаче след 1989 той се превърна в един от образците на тогавашната българска антикомунистическа емиграция. Христо, вече 80-годишен, не само пътува надлъж и нашир по любимите места в Родината, а стана също обект на общественото внимание със статии по ежедневници, интервюта по медиите, пълни издания на поетичното му творчество, поне четири биографии – без да броим заглавия и страници на в. Абагар, негова любима площадка за изява още когато изданието излизаше в циклостилна форма (1981-1991) и до края на живота му.

Освен в общата ни съдба на български общественици, културтрегери и творци в чужбина, с Огнянов ни свързваха по-специално няколко споделени интереси и духовни, и семейни, и национални, както читателите на в. Абагар сигурно са доловили от многобройните отправки към него и от него посеяни по страниците му. Едно не сме изтъквали достатъчно ясно, което обаче Христо най-силно ценеше – духовната връзка със средновековния асизки светец Франциск (1182-1226). Въпреки че корените на съответното ни запознанство със средновековния светец, а може би и със съдържанието му, не съвпадаха – ако не друго, то поради биографиите ни. При нас връзката тръгна през юношеството, когато ни се отдаде да прекараме в сянката на светилището му седем и духовно, и умствено, а и чисто биологически важни години, останали като твърда основа на по-нататъшната ни роля в живота. За Огнянов хоризонтът на Асизи се разтворил случайно, ненадейно, даже някак банално, когато бил вече на 40-годишна възраст. Разказвал го е многократно, и го повтаря по-надолу в текстовете, които следват.

По-интересното в случая е, че няколко часовото му посещение в Асизи на 6 май 1951 г. се отразило най-напред на лиричната му душа – веднага бликнали стихове от необичаен за литературата ни жанр. Породил се първият от няколко десетки сонети, нанизали се през годините като броеница при нови посещения, но още повече при задълбоченото проникване в духа на този град.

В продължение на четвърт век “Асизки сонети” ставаха известни на ограничен кръг негови приятели по дух и перо на Запад. Получи похвали от литератори като Петър Увалиев и Георги Марков. На времето, около първоначалното ни запознанство през 1966 година, ни повери непълен машинописен екземпляр на грижливо подвързани с мартеница картончета. Нямаше начин да не се върнем на тях при всяка нова среща, каквито се изредиха през годините отсам и отвъд Алпите, няколко пъти в самия град на първоначалното му вдъхновение, а в началото на 90-те години също на родна земя тук в България.

През 1976 година ни се отдаде възможност да излъчим в ефир готовите дотогава сонети по Радио Ватикана. Когато му направихме предложението, той не само се съгласи, а пожела да пътува специално до Рим (Италия), за да ги чете лично пред микрофона, как се породили у него и как се вклинили в духа и живота на един български интелектуалец с източноправославно вероизповедание, какъвто остана докрай, обаче протягащ ръце към по-далечни брегове.

Още тогава мечтаеше да издаде в някаква публикация стиховете и поникналите около тях “обяснения”, сигурен, че това ще представлява едно истинско въведение на поетичната фигура на Франциск в света на българската култура по един особено ефикасен начин.

Издаваме ги пет години след залеза му в Залцбург в края на февруари 1997 година, и в навечерието на 90-годишния юбилей на съпругата му Инге, придружила с вниманието си Асизката стихия на поетичната му лира, а по-късно сама предложила едно първо издание на сонетите в собствен неин превод на немски език.

Бяхме щастливи да срещнем отзивчивостта на една наша художничка в чужбина Анета Шишманова – Риналди, приела да изтълкува на свой ред същата тематика чрез оригиналния преразказ на Житието на Франциск от световноизвестния стенописен цикъл на Джото в Асизката базилика, предаден на тези страници за пръв път чрез исото на най-новата муза – електронната графика.
_____________
*Предговор към книгата на ХРИСТО ОГНЯНОВ “АСИЗКИ СОНЕТИ”. Беседи. С., Графимакс, 2003.