Изчаквам си реда и след офанзивата на телевизионните камери и автоматичните усмивки получавам "останките" от певицата. Сега ще трябва да отстранявам страничните ефекти и формалността, за да достигна до същността, ако изобщо някой може да бъде допуснат там.
"Чувствам се на 20 години. Със същата енергия, но с повече опит. Знам, че вече владея гласа си. Пътеката продължава..."
Приказката за пеещото момиче започва, когато то е на година, година и половина. Вкъщи всички пеят и Йълдъз също запява - съвсем естествено. "Може би така изразяваме и чувствата помежду си." Йълдъз не си спомня коя е първата песен, която е запяла.
"Трябва да попитам майка ми." Майка й живее с Йълдъз и нейния съпруг. Певицата си признава, че не е от типичните домакини. Рядко готви, но когато го прави, държи всичко да е пълна импровизация. Накрая обаче всички си облизват пръстите и питат за съставките.
Йълдъз не ги знае, всичко е като при джаз изпълнението - всеки път различно. И понеже изглежда, че всичко в живота на певицата се върти около джаза, аз любопитствам какво би се случило, ако не беше станала певица. Признава си, че сигурно сега щеше да е добър архитект или художник.
Един от любимите й композитори е Гершуин, който има особено значение и за развитието на кариерата й. "Неговата музика за мен беше мостът, по който преминах от класиката към джаза." Въпреки че е учила класическа музика четиринайсет години, започвайки още от детска музикална школа с пиано, след това музикално училище с оперно пеене и накрая консерватория с теоретично и оперно пеене, Йълдъз избира джаза, защото е свободна музика.
"Направих избора си към края на музикалното училище. В консерваторията вече твърдо знаех, че няма да бъда оперна певица." Диапазонът й е по-нестандартен и не се побира в нищо писано за класически изпълнения. "В музикалното училище бях сопрано и когато казах на моята учителка: чуйте моите низини, аз имам и низини, тя много се изненада, защото те бяха почти баритонни."
Оказва се, че Йълдъз има много плътен и нисък глас, нехарактерен за младата й възраст. "Всъщност няма литература за такъв глас. И тя не знаеше какво да прави с мен. Защото работата е не само да се разпява гласът, да се загрява, това е просто една външна техника, това е подготовката. Но после какво?
И няма арии и песни, които да са написани за такъв обем. Те са в обем две октави, две октави и половина, много рядко три октави. А моите са четири." В джаза Йълдъз започва да използвам целия си диапазон, "за да не се пропилее това, което имам". С годините гласът й започва да се завихря като едно истинско торнадо, обещаващо да помете всички стилови ограничения. "Естетиката на джаза е кративност.
При класическата музика нотният материал е даден и не можете да излезете извън това, което е написано, дори и един тон не можете да прибавяте от себе си, това просто е забранено. И трябва да бъдете интерпретатор, не импровизатор. Това не ми стигаше там. Беше ми тясно. Не че не обичам тази музика. Класиката е нещо, което е вечно."
Затова и в последния си албум Йълдъз се връща към теми и мотиви от класически произведения, но "те са по-скоро една изходна позиция, за да направя своя коментар, да импровизирам по дадена тема". Йълдъз е луда по импровизацията заради играта, която никога не спира и не се повтаря.
"Бях доста добра пианистка." Първите стъпки пред професионална публика прави с Марио Станчев. И макар че вече е излизала на сцена, този път се вълнува особено много. По това време Йълдъз слуша много джаз. "Моите натрупвания в джаза като звук ставаха с много слушане. Тома Спространов всяка седмица идваше в София с куфари, пълни с плочи." Йълдъз ги слуша многократно и анализира гласовете.
Безценен опит натрупва, докато работи като музикален редактор в радиото. Там, затворена в една кабина, Йълдъз попива каймака на световния джаз. "Данчо Рупчев ми даваше много материал, току-що записан от най-известните джаз фестивали по света." Но за да развива индивудалността си, Йълдъз работи здраво и вкъщи, където всеки ден провокира гласа си, "за да направя нещо различно, нещо което да е лично мое". През всичките тези години певицата натрупва основата, върху която ще стъпи по-късно.
"Идванията ми в България са за кратко и винаги свързани с професионални ангажименти. Така че нямам време да сглобя цялата мозайка от впечатления." Наскоро Йълдъз дава пример пред приятели за типичен джаз-клуб в София със "Суингин хол", а те й отвръщат, че там отдавна вече не се свири само джаз.
"Жалко е, когато един музикант няма къде да се изявава пълноценно. За съжаление и по света джазът е музика без един строго определен статут и няма сигурността на оперната и класическата музика.". Това, което спасява джаз музикантите, са фестивалите.
В Турция например броят на джаз фестивалите непрекъснато расте. Йълдъз е впечатлена от историята на малко и незивестно градче, намиращо се на 200 -300 километра по пътя от Анкара към Егейско море, без обаче дори да е на морето. "В един напълно затворен към света град изведнъж се появи джаз фестивал."
Йълдъз преподава пеене в два университета в Турция. Най-важният въпрос, който поставя на студентите, е какво искат да направят, след като завършат. "Ако не му стига тук, да направи всичко възможно да излезе навън да учи, за да свери часовника си."
С колкото повече добри музиканти пее или свири, толкова по-добре. На Йълдъз много й помага и опитът на сцена, натрупан при близо петгодишната й работа в Народния театър близо пет сезона. Тя дори участва с роля в "Унижените и оскърбените".
"Тази сцена трябваше да стане като моя, да не ме плаши, да се науча да покривам цялото пространство.Това са моите води." Йълдъз винаги дава за пример този период от живота, когато при нея идват студенти, които са талантливи, но имат страх от сцената.
Учи ги, че първо трябва да направят тази сцена свой дом. А какво мисли за изкуствено създадения певец, обработен в студио глас + изпълнение на плейбек. "Фалшът винаги си личи на сцената. Човек се ражда с гласа си. Когато правя изпити, много внимателно подбирам студентите."
На последните кандидатстудентски изпити през есента Йълдъз попаднала на едно момче, което имало страхотен глас, докато говорело, но като си отворело устата, наставала пълна катастрофа. Рядко съм срещала глас с толкова обертонове, един плътен, много цветен. Като се разпя, уби цялото впечатление. Той не чува. Връзката между ухото и гласа се къса някъде. А това трудно може да се оправи с уроци.
"Днес се чувствам по-спокойна на сцена, отколкото в реалния живот. Хващам публиката и мога да я водя накъдето си поискам. И тя се оставя да бъде водена от мен. Това е най-страхотното чувство. То не може да се изкаже с думи", казва Йълдъз Ибрахимова.
Питам се как тази светла и лека душа се справя с нормалните за всеки човек, особено ако е чувствителен и артистичен, с емоционални спадове. Казва, че в тякива моменти я спасяват единствено разговорите с мъжа й. Той винаги намира правилните думи, за да я разведри. "Последният път ми каза: "не мисли за нещо, което в този момент е вече минало".
Йълдъз не вярва особено на хороскопи и зодии. "Има милиони хора по земята, които са като мен зодия овен, но нямат нищо общо помежду си. Мъжът ми е риба, но не е от този тип, каквито ги пишат, че са по книгите."
Как се поддържа един толкова ценен глас. Докато е следвала в консерваторията, Йълдъз редовно е правила кросове до Борисовата градина, маршрутът й е бил до парк-хотел "Москва" и обратно. Спира да го прави след едно неразумно тичане в студен ден, след което се разболява тежко. Точно в този момент й предстои концерт на фестивала в Ниш.
"Лекарят ми каза, че трябва да съм луда, за да тръгна на път." Но тя тръгва. По пътя непракъснато вдишва от един инхалатор, за да си помогне, доколкото е възможно. "Не знам защо, но просто исках да отида." Кашлицата и болките в гърлото стават все по-силни и всичко изглежда загубено. До момента, преди концерта, когато Йълдъз остава сама със себе си и си казва, че може да се справи.
"Когато излязох на сцената, раздиращата кашлица изчезна все едно не е била и аз пях, както винаги перфектно."
Дневник, 9.02.2006
.
|
