“ЖЕЛЕЗНИЯТ ЮМРУК” СТЪПВА НА АЛБИОНА

Чрез интервюта и съществуващи архиви, журналистката Алексения Димитрова документира брутални истини в новата си книга “Железният юмрук”. Из архивите на българските тайни служби”

БУДИЛНИКЪ, Лондон

Алексения е една от малкото български автори, които публикуват свои книги в Кралството. За книгата, издадена от британското издателство Artnik Books на английски език, журналистката с 20-годишен професионален опит разказва пред в. БУДИЛНИКЪ.

- Как реши да напишеш книга, която разкрива тайните български служби по време на социалистическия режим?

- Накараха ме Джон Маквикар и съпругата му Валентина Артсруник от Лондон, които имат издателство Artnik Books. Познавахме се и при един наш разговор в София стана дума за моите търсения и находки в българските, а после - в американските секретни архиви от времето на Студената война. Тогава Джон попита: “Писала ли си някъде за това?” Отговорих му, че част от най-интересните неща, които съм намерила, съм публикувала във в. “24 часа”, където работя от 1995 г. А той продължи: “Защо не ги събереш в книга?” Отговорих, че на хората сякаш тази тема е поомръзнала. Той обаче не беше съгласен: “Може да стане чудесна книга. Дори измислих заглавието “Железният юмрук”. Да си призная, не погледнах много сериозно на цялата работа. Дори не продължих да мисля по въпроса – това бе само приятелски разговор на чаша вино. Но след няколко месеца се чухме пак със съпругата му и тя ме попита директно: “Докъде докара книгата?” Казах й, че не съм я започвала и че не съм приела разговора сериозно. Стори ми се, че тя остана неприятно изненадана: “Как така, ние сме я включили в каталога на издателството”. Като ми прати каталога и видях анонса, разбрах, че не се шегуват и седнах да работя сериозно.

- Какво ще научат читателите ти от “Железният юмрук”?

- Целта ми не е била да поучавам някого. По-скоро – да покажа, че има неща, които не бива да се забравят.

- Към каква аудитория си се стремяла да я насочиш? В Amazon.com, изказванията за книгата са отлични и са предимно от чужденци с български произход, чиито роднини са били принудени да напуснат България...

- Английското издание очевидно е насочено предимно към хора, живеещи извън България – някогашни емигранти, хора, свързани с България, такива, които се интересуват от България или от системата на комунизма. Затова изискването на издателите бе да има личен елемент, а не сухо показване на документи. Детайлите, които не интересуват чуждестранния читател, бяха избегнати.
В българското издание, което предстои да излезе до края на годината, този личен елемент ще се запази, но са добавени детайли, за които малцина се досещат и които излязоха от секретните архиви. Т. е. – на някого нещата може да изглеждат познати, но всъщност не са. В България дори заглавието ще е различно – “Войната на шпионите”

- Защо реши да я публикуваш първо на английски език?

- Ами, то е казано – никой не е пророк в собствената си държава. Англичаните първи намериха нещо интересно в търсенията ми в секретните архиви.

- Ти ли написа английския вариант или се довери на преводач?

- Не, за съжаление. Това доведе до доста проблеми. Преводът и редакцията не са много точни, на места дори са допуснати, макар и малко, фактологични и правописни грешки, което ме дразни. Но изглежда това е неизбежно, когато уточненията се правят между Лондон и София. Протестирах енергично пред издателите като видях готовия продукт, но според тях, това се случвало във всяка книга, дори в “Шифъра на Леонардо” и това не помрачавало общото интересно звучене на книгата. Дано да е така.

Но като човек, който обича да изпипва нещата, признавам, че не ми е особено приятно. Изглежда, че това е и един от необходимите компромиси, за да получиш честта да бъдеш издаден в Лондон.

- Не се случва често български автор да издаде книга в Англия. Това кара ли те да се чувстваш горда?

- Чувствам се късметлийка, че съм срещнала Джон Маквикар и сме заговорили за това. Иначе, вероятно никога не бих издала тази книга може би не само в Лондон, но и в България. Той ме насърчи, че има хляб в моите занимания със секретните архиви. Аз винаги съм знаела това, но не съм мислела, че широк кръг хора може да се заинтересува. Сега си давам сметка – че може би след толкова много приказки, хората все повече започват да вярват на документите. Написаното остава.

- Разкажи ни повече за “Железният Юмрук”. Какви архиви си ползвала?

- В “Железният юмрук” са използвани български и американски секретни архиви от времето на Студената война. В българските започнах да работя веднага след падането на комунизма през 1989 г. Още си спомням как написах първото писмо до министъра на вътрешните работи от името на главния редактор на “Поглед” Евгений Станчев, където работех тогава. По онова време не беше нормално да се искат секретни документи от МВР. После вече, когато досиетата се превърнаха в разменна монета и аргумент, не беше така. Но си спомням колко щастлива бях, когато получих първото разрешение да чета в архива на Държавна сигурност. Американските секретни архиви започнах да искам през 1999 г. след една моя специализация в Световния Прес институт в САЩ. Тогава случайността ме запозна с един американски студент, който беше поискал от ФБР 900 секретни досиета на известни американци и чужденци. Когато направих интервю с него, той ме попита: “Защо не опиташ да искаш документи и за България?” Учудих се, че това е възможно. Но той ме окуражи, като ми каза, че по американските закони всеки има право на достъп до информация. Така изпратих първото писмо. От 1999 г. досега съм изпратила около 100 писма, които искат документи по различни теми, свързани с България. Получила съм около 4 000 страници, разсекретени в резултат на това.

- Вероятно по пътя на написването на тази книга си срещнала проблеми... Някой опита ли се да ти попречи?

- Не, никой не ми е попречил. Само съжалявам за няколкото фактологични и правописни грешки, допуснати в английското издание и за това, че издателите решиха да не използват 70-те факсимилета, които им дадох като илюстрация. Това щеше да потвърди, че всеки ред в книгата е базиран на документи. Затова в българското издание ще има много документи.

- А кой ти помогна да я завършиш?

- Помогнаха ми да я завърша майка ми и дъщеря ми с безкрайното си търпение и разбиране, за което им благодаря.

- Разкажи ни за най-драстичния случай, на който си попаднала и разказваш за него в книгата?

- Не обичам думата “най”, защото всеки случай е интересен за себе си. Гордея се с факта, че за първи път успях да надникна в досието на цар Симеон и семейството му, които са били разработвани от Държавна сигурност под кодовото название “Паразити” и “Пепелянка”. Просто бях достатъчно находчива да се сетя да го поискам преди законът да забранява това. Радвам се също, че за първи път можах да покажа как са се дебнели взаимно българските и американските секретни служби. Американските документи показват как българите са били подслушвани, дебнати и са бягали от социализма, но също показват и как Западът се е възползвал от това. Българските – нещата с обратен знак.

Затова, според мен, българското заглавие ще бъде по-точно “Войната на шпионите”. Наистина става дума за една безпощадна война между две системи, която не е подбирала средства – от подслушването, през внедряването на шпиони сред емигранти, шофьори и научни работници, до убийствата. Последният факт е може би най-изненадващото, което открих в американските документи – посочване на 4-ма българи, които са били свързани с кръг за отвличане на хора, спонсориран от СССР. Точно така пише в документите. Разбира се, имената им са задраскани, но за първи път намерих черно на бяло доказателства, че такъв кръг е съществувал.

- Кой би определила като главен герой в тази книга?

- Две воюващи идеологии, чиято функция са две шпионски централи - българската Държавна сигурност и американските тайни служби.

- Би ли могла тази книга да има продължение, своебразна - втора част?

- Вероятно. Непрекъснато пращам писма, в които искам документи, свързани с България, от американските секретни архиви. И получавам нови документи. Колкото до българските секретни архиви - съм малко скептично настроена, че оттам могат да изскочат много нови и непознати неща.

- Какво може да се напише за тайните архиви на полицията в България сега?

- Нищо, ако имате предвид сега действащите служби. По силата на закона тези материали още не са се превърнали в архиви и ще останат в тайна поне 30 г. Така че - ще има работа за моите бъдещи колеги.

- Завършила си разследваща журналистика и се занимаваш с издирването на роднини и близки на непознати за теб хора. Доколко тази работа е свързана с книгата “Железният юмрук”?

- Завършила съм филология, а разследващата журналистика е клонът в журналистиката, който най-добре отговаря на моите представи за професията – да се намерят максимално много източници, за да бъде поднесената информация възможно най-обективно. Това е разследването. Колкото до издирването на хора, започнах го преди три години, когато разбрах, че от разследванията на далавери няма особен резултат.

Но да намериш някой, който близките му са загубили преди 20-30-50 години е удовлетворение, което не може да се сравни с нищо. Това прави хората щастливи. Друг е въпросът, че след като започнах тази рубрика в “24 часа” разбрах, че около 80 процента от хората, които ни търсят за помощ, са били насила разделени от близките си тъкмо от тези две идеологически системи, от желязната завеса. Те са избягали от комунизма, а после са се страхували да се върнат, за да не бъдат осъдени или, за да няма последствия за роднините им, останали тук. В много случаи Държавна Сигурност е конфискувала кореспонденцията между тях. Затова включих в книгата някои от тези случаи, защото и те са част от “железния юмрук”.

В българското издание наистина ще има драстични случаи на фамилии, разделени заради идеологически предразсъдъци. Те се появиха доста по-късно след като “Железният юмрук” вече бе под печат в Лондон и затова ще ги включа само във “Войната на шпионите”.

- Защо точно разследваща журналистика и защо в Америка?

- Специализирала съм в Световния Прес институт в Сейнт Пол, Минесота и в Университета в Колумбия в Мисури. А - в Америка, защото знаех английски. Когато през 1996 г. поисках да разширя кръгозора си и потърсих къде това може да стане, най-много стипендии намерих в САЩ. Кандидатствах, приеха ме. По време на тези специализации, а по-късно и на специализациите си в Европа, научих много нови неща и най-вече да работя с бази данни и публични регистри, което страхотно ми помага в разследванията сега.

- Емигрантският живот не ти е чужд. Разкажи ни накратко за твоите неволи в чуждата страна.