СИМЕОН ДИМИТРОВ, ПРОГРАМЕН МЕНИДЖЪР И ПИСАТЕЛ:
"ГЛЕДАМ НА ЖИВОТА СИ КАТО НА ПРОЕКТ!"

Стефан ГАЛИБОВ

Саймън Кливланд е познато име отвъд океана. Той нашумя с дебютния си роман "Провидението Басенджи", който се превърна в бестселър. Зад този литературен псевдоним всъщност се крие българинът Симеон Димитров. Той е завършил средното си образование в Учебно-квалификационния технологичен център по микропроцесорна техника и технологии в Правец. На 17 години заминава със семейството си в САЩ. Печели стипендия и завършва университета "Джордж Мейсън", специалност "Проекто-програмен мениджъмнт и бизнес информационни системи". Още докато е студент, работи за едни от най-известните американски компании в областта на програмния мениджмънт. Впоследствие изкарва курс по английска литература и става член на съюза на американските писатели. С бъдещата си съпруга се запознава на литературна среща в университета през 1994 г. Шест години по-късно се женят.

Когато прочета някъде за нашумял българин в Америка, винаги си имам едно наум, защото в повечето случаи историите за успеха им са преувеличени най-вече защото са просто американци, чиито български корени са далеч в миналото. Тази история започва с имейл за млад писател българин, пробил зад океана с хорор-трилър. Съмненията ми са още по-категорични, имайки предвид името на автора, посочено в имейла - Саймън Кливланд. Друг път поне фамилията завършва на -ов. Единствената възможност книгата наистина да се окаже български успех, и то на имигрант от първо поколение, е ако Кливланд е псевдоним. Веднага се обаждам на посочения за връзка телефон и разпитвам.

Саймън Кливланд и Симеон Димитров наистина са един и същ човек. И без това е трудно да се пробие на Запад с българско име. А Симеон е само на трийсет години и вече е завършил престижен университет, работи като програмен мениджър за едни от водещите компании в Щатите. Става ми интересно що за личност е, след като не му е било достатъчно да бъде един успешен мениджър, а е поискал и да пише. Явно е, че не го прави само заради парите и славата. Има ли и каква е връзката между литературата и програмния мениджмънт? Само заглавието "Провидението..." е достатъчно да събуди детските ми спомени за приключенските книги с египетски пирамиди и загадки в амазонската джунгла.

Симеон Димитров ме чака на масата в малък ресторант на ул. "6 септември" и разговаря с председателя на съюза на българските писатели Николай Петев. Обещава да помогне на връзките между американските и българските писатели, като използва познанството си с Джералд Колби, председателя на американския съюз на писателите. Симеон Димитров вярва, че в бъдеще все повече български писатели ще бъдат издавани в САЩ.

В началото на разговора ни усещам напрежение у младия българин. Усмивката му е по мениджърски премерена. Той е изключително учтив и скромен.

Започва разказа си от самото начало. През 1993 г. заминава със семейството си за САЩ, тогава е на 17 години. Отсядат във Вашингтон, недалеч от университета "Джордж Мейсън". "По това време там се провеждаха информационни сесии, агитиращи за новия семестър. Отидох на една такава сесия и останах много впечатлен", спомня си той. Интересът му към програмния мениджмънт идва още от компютърното училище в Правец. През 1989 г. то е едно от най-престижните в България в областта на математиката и физиката. Благодарение на добрата основа от знания, получена в родината, печели стипендия и остава да живее сам в Америка. "В началото се чувствах като абсолютен чужденец, всичките ми приятели, всичките ми роднини останаха далеч от мен. Може би съм написал стотици писма, за да мога да задържа тази българска връзка с тях. Но бих дал един съвет на всеки, който напуска България - без резерви да приеме културата на страната, в която отива. Това няма да унищожи личното, българското. Само ще го обогати и ще му помогне впоследствие да се завърне по-мъдър към родната си култура", споделя Димитров.

След като се дипломира, се занимава с проекто-програмен мениджмънт при въвеждането на различни инфраструктурни системи, използвани в правителството и в комерсиалния сектор. Работи близо две години и половина в "Ксенчър", една от най-големите консултантски компании зад океана. Основната му задача е да помага на компании операционните им процеси да текат по-бързо и по-ефективно. Как един толкова зает човек, намира време за писане и четене?

"Това, което научих от моята магистратура, е как да си разпределям времето правилно, тъй като самата ми степен се нарича проектомениджиране. Дори собствения си живот разглеждам като един голям проект. Ставам сутрин рано и планирам стриктно деня си, така че времето да стигне за всичко, което съм решил да свърша", обяснява той.

А дали и творчеството може да се планира? Симеон отговаря, че в Америка всичко се планира, дори срещите между децата и родителите. Още докато следва, българинът записва часове по английска литература. После участва в литературния клуб на проектантската фирма. "След работа и през уикендите се събирахме и обсъждахме последните прочетени от нас книги", разказва той за практика, която по нашите земи би изглеждала адски екзотична. Един подобен клуб в България даже е фантастика - у нас "извънработните дейности" се свеждат до това мъжете да риткат заедно футбол пред блока или да ходят за риба, а жените - да пазаруват или бъбрят при фризьора или козметика.

Как минава един толкова организиран ден в Америка? Сутрин става и шофира около 40 километра до работата. За да не губи това време, слуша записи на книги на дискмена си (един популярен днес в САЩ формат на книгоиздаване). След работа, ако му остане време, сяда да рисува. Преди три години се записал на курс по скициране. Предпочита да рисува хора, а не пейзажи. Тъй като живее във Флорида, където времето е постоянно слънчево и около 23-24 градуса, има възможността да излиза навън често и да се занимава с водни спортове. Вечер обикновено чете. Опитва се да включи голямо разнообразие от теми. "Интересно ми е да разбера защо са изчезнали древните цивилизации. От областта на физиката последно четох книгата на проф. Браян Грийн "Същността на Космоса". Авторът хипотетично си представя, че след милиарди години човек застава точно на мястото, където днес се намира Земята (дотогава тя ще е погълната от Слънцето) и се опитва да погледне с мощен телескоп като "Хъбъл". По това време всички галактики ще са толкова раздалечени една от друга, че този човек би трябвало да види една абсолютна тъмнина. Интересно ми е естеството на тази тъмнина, в същото време тя безумно ме плаши", обяснява Симеон.

Обича да чете и философия - Сартър, Камю, Хайдегер, Ницше. Интересува го онтологичният въпрос за съществуването на човека, за причината да изпадаме в безнадеждни ситуации, които са абсолютно неизбежни и как реагираме в тях. Прочел е всичко от Гришам. Книгата, която най-много му повлиява в създаването на героите от "Провидението Басенджи", е "Къде изчезна Джоана Крос" на Дейвид Амброуз.

Така стигаме и до неговия роман.

Разказан като суховата анотация, сюжетът изглежда така: Специалист по оръжията във Вашингтон една нощ е обсебен от кучето си от породата Басенджи. Претърпява странни физически и психически метаморфози, които го свързват с древни египетски култове и ритуали. Състоянието му се влошава дотолкова, че жена му го изпраща на психолог, който обаче не успява да спре странните видения. За да се разкрие мистерията, специалистът по оръжията ще трябва да отиде в Египет и джунглите на Конго.

Под повърхността на историята се крие друго.

"Ако се направи деконструкция на моята книга по метода на Жак Дерида, в дълбочина ще се открие и екзистенциален пласт. Много ми помогна едно пътуване до Еквадор преди няколко години. Природата там е величествена. Което ми припомни, че всички големи цивилизации, включително нашата, се уповават на някаква митология или религия. Това се дължи на вярата ни, че след като умрем, отиваме някъде - в ада или в рая. С книгата си питам: "Ами ако след смъртта няма нищо?" Докато я пишех, непрекъснато си поставях въпроса от какво най-много се страхувам аз самият. Сега вече знам - от нищото", казва Симеон Димитров.

От екзистенциалната тема за смисъла на човешкото съществуване и страхове решавам да приземя разговора и питам трудно ли се пробива на американския книжен пазар. "В Щатите има много агенции, които търсят интересни, нови автори. В Америка редовно се правят панаири на книгата. Аз представих романа си на един от тях пред литературни агенти. Те ме посъветваха да стана член на съюза на американските писатели, за да ми обърне някой по-сериозно внимание. Изпратих писма на много агенции и писатели с кратка анотация и характеристика на книгата ми. Получих отговор от някои от тези агенции, които ми пишеха, че са съгласни да ме представляват. Оттук нататък от мен се искаше само да завърша романа си."

Това, което най-често чува от приятелите и писателите, с които общува, е, че книгата му ги кара в определена степен да напуснат реалността и да заживеят в историята.

А защо е в България - заради книгата или му е домъчняло? Оказва се, че от 10 години не е посещавал страната.

"Преди три месеца навърших трийсет. Досега нямах време да се връщам, защото летата ми бяха много заети със стажуване поради факта, че изкарвах сам парите си за бакалавърска, а после и за магистърска степен по програмен мениджмънт", споделя той.

Междувременно се е оженил и иска да покаже родината на съпругата си. Той е приятно изненадан от промените тук. Тя е възхитена от старинните ни манастири и малките, живописни селища по Южното Черноморие - Царево, Лозенец, Ахтопол.

Другата причина да си дойде, е новият роман, който подготвя. Част от действието ще се развива в България.

"Връщам се обратно към българската древна история и култура, които са изключително дълбоки. Наскоро прочетох, че в България са открили най-древния изписан текст - отпреди близо 38 века. Швейцарски институт е установил, че това е един от най-старите открити писмени източници в Европа, ако не и в света. Искам да запозная американския читател с тези факти, като ги вплета в историята на следващия си роман", споделя младият българин.

Накрая, преди да се разделим, Симеон казва, че много държи да благодари на човека, отговорен за българското издание на "Провидението Басенджи". "От самото начало той беше моят най-голям фен", казва Симеон Димитров и се отправя към съседната маса. Там го очаква баща му.
Дневник, 4 август 2005