АКО ЗВУЦИТЕ СА ДУМА, АКО ДУМАТА Е МИСЪЛ, АКО МИСЪЛТА Е СТИХ… *

  Ива НИКОЛОВА

Ако звуците са дума, ако думата е мисъл, ако мисълта е стих, значи това е поезията на Таня Кольовска. Ако изяществото е родилен белег, ако изтънчеността е призвание, ако проникновеността е талант, то това е нейната стихосбирка „Нататъка опитайте сами”. Колка нататък и колко сами? Толкова, с колкото ви е надарила природата или бог и колкото ви позволяват сетивата и интелекта да проследявате полета им и да докосвате висотите, до които те могат да се издигнат. Ако вашите сетива и вашият интелект следват посоките, към които ги води Таня Кольовска, те ще стигнат толкова далеч, че не е сигурно дали ще можете да ги върнете обратно. А има ли нужда да ги връщате и за какво са ви те – вашите сетива и вашият интелект, ако не успеят да усетят и осмислят нейния толкова странен свят, съчетал несъвместимото – абстракцията и виталността. Нейният толкова необхватен свят, който прилича на малък, изпуснат върху каменните улици елмаз, в който се отразява вселената. Изгубен елмаз от уникалния старинен пръстен на поезията, който, ако не бъде взет от човек, ще бъде намерен от птица и ще бъде отнесен в невидимото небесно гнездо, което къта всички изгубени ценности.

В този свят не се влиза, защото той не е предметен. Там „храстите са наклякали деца по земята”, там се сипе „леко облечен, едър пролетен дъжд”, там „тъмното е тежко и твърде строго разстояние”, „дъгата губи всякаква стабилност, ако е хвърлиш по корем”, „въздухът е сух и претръпнал като пепел”, а „кипарисите, ах, кипарисите – стройни сенки на светли души” крепят „Историята – спомен в корена на маслината и дървото. Животът – обърнато лястовиче гнездо горе на хълма. Понякога между двете – моя милост.”

Човек може само да моли за погледа на поет, който осезава такъв свят, който знае наименованието на всяко негово кътче и на всеки атом в него, защото той е творецът на неземните му измерения в земния свят, превръщайки смъртта, безсмъртието и вечността в една обикновена житейска среща на улицата – без патос и разтърсващи прозрения, без страст и клетвени заклинания, без хъс и възгласи. Просто ей така, както си вървиш, както разсеяно си гледаш, както си дишаш, очите ти срещат стиха на Таня Кольовска и застиваш удивен: „Я, какво било!”. Застиваш задълго пред тези филигранни думи и техните неописани никъде другаде значения, защото те са дадени за познание само на нея. Застиваш пред тази изящност на ритъма, който повтаря недоловимия шум на течащата във вените ти кръв. Застиваш пред това невидимо движение на мисълта, което вдълбава в съзнанието ти неотменими открития, без които усещаш, че си бил много чужд на живота си, много далечен на хората, много сам сред пренаселения свят, много излинял в неспирните си мисли, много беден духом след векове цивилизация. Откриваш, че преди да се слееш с тази поезия, част от теб просто е липсвала. И откриваш, че вече си цял дори в самотата, където „На съседната маса два празни стола” се срещат „всеки ден по същото време”. И откриваш, че тя – Таня Кольовска – е там, толкова внезапна, характерна, несгрешима, неповторима и незабравима като рисунка на тъжен художник, скицирал силуета й върху салфетка, оставена на масата пред недопитата си чаша абсент. Да, това е поезия за ценители, понеже поезията принадлежи само на ценителите, което означава, че това е поезия.

Аз не познавам Таня Кольавска. Но рядко съм докосвала и още по-рядко съм носила до сърцето си толкова скъпоценно и изящно бижу. Ако не се боите, че ще се изплъзне от пръстите ви и и че невъзвратимо ще отведе нанякъде духа и интелекта ви, вземете го в ръце и… „Нататъка опитайте сами”.
____________
* Слово, прочетено при представянето на книгата "Нататъка опитайте сами" от Таня Кольовска