НИКОЙ НЯМА ДА НИ НАПЪЛНИ ХЛАДИЛНИКА, КАЗВА ЦИГУЛАРЯТ МИНЧО МИНЧЕВ

Албена АТАНАСОВА

Минчо Минчев, Николай Минчев и мини ансамбъл "Софийски солисти" направиха изключителен концерт в галерията на Светлин Русев. Четирите концерта на Антонио Вивалди бяха последвани от 5-минутни аплаузи, а художници, писатели и политици откровено се просълзиха. Тази вечер големият цигулар, синът му, Яна Дешкова и Цветомир Цанков свирят и на фестивала "Варненско лято". Следва гастрол на професора в Охрид. Но през август големият цигулар ще се отдаде на семейството си - само риболов и ваканция в Резово.

- Професоре, от изключителния ви концерт в ателието на Светлин Русев стана ясно, че вие имате особено отношение не само към самия него като към приятел, но и към пространството. Откога се познавате с академика?
- Всъщност това няма никакво значение. Има хора, с които пет минути след представянето имаш чувството, че си ги познавал цял живот. Това, разбира се, не означава, че винаги ще бъдете заедно. Щастие е да бъдеш близък с личност като Светлин. Той е приятел, на когото мога да разчитам по всяко време, където и да съм. И понеже е взаимно, е много обвързващо. Докосне ли се Светлин до нещо, сякаш става магия. Дълбок поклон за този му талант. Не знам дали мога да го нарека модел за подражание, защото е много трудно човек да бъде като него. Той е изумителен с това, че толкова години успява да върви и да прави все по-силни и все по-смислени неща. А пространството в галерията наистина е много ценно за мен. Още като дете имах огромното желание да свиря в ателие. Още като студент пък имах много приятели художници. В един момент обаче наистина се озовах тук, защото просто нямаше къде да свиря. Тъкмо се беше родил Нико. Прибирах се от турнета, оставах за ден-два-три вкъщи и тръгвах за Пловдив. Начо Културата, Бог да го прости, ми даваше ключа за къща в Стария град и работех в нея. Когато Светлин разбра за всичко това, започна и той да ми дава ключа оттук. Когато се събираха приятели, винаги слизах от горния етаж, за да изсвиря няколко ноти. Удоволствието беше голямо. Същото правехме и в Пловдив - със Слона и Йони Левиев, Бог да ги прости, с Митьо Киров... Това бяха творци, които представяха не само града, но и българското действително изкуство. Веднъж, докато свирех там, чух шум пред къщата. Спрях, погледнах през прозореца -

Емил Чакъров и Алексис Вайсенберг

Един от най-успешните диригенти и един от най-гениалните пианисти на века ми бяха дошли на крака. Това бяха срещи, които се случваха на неслучайни места. Човек не може да ги забрави.

- Всичко това не ви ли липсва в Германия?
- Страшно много. И затова по стените вече няма място. Има само картини на наши приятели.

- Какво ви ядоса при сегашното ви идване в София?
- Боклукът. Беше просто зашеметяващо. Сблъсъкът е между хора, чиито проблеми е трябвало да бъдат решени много по-рано и много по-цивилизовано. И да не се стига до крайности. Има ли желание за това и няма ли лъжи, всичко се оправя. Но на лъжата никой не й прощава.

- Има ли промяна в отношението на Европа към нас?
- Ще мине много време, докато започнат да ни гледат по друг начин. Политиците непрекъснато говорят колко много са направили. Ами, разбира се - който работи, все ще направи нещо. Има хора, доволни от постигнатото. Но има и други, живеещи със стремежа за още и още. Много учени, артисти и писатели отдавна са в Европа. Крайно време е всички да проумеем, че ако ние не си направим по-доброто, никой няма да дойде отвън и да ни направи. Безумно е да чакаме някой да ни напълни хладилника. Няма да стане. Това отдавна трябваше да бъде проумяно от всички социални прослойки. Страшно важно е да има личности и събития, които вдигат националния дух. Тогава човек се държи по различен начин. Страшно важно е да върнем усмивките и блясъка в очите на хората. Имаме ли успехи, това се случва. Никой не бива да смята, че след като преспим, на другата сутрин ще се събудим по-успешни. Трябва упорито и жестоко да се работи. Едно произведение, изсвирено сто пъти, все още не е върхът. В Буенос Айрес има 20 стадиона за по 35 000 души публика. Въпреки добрите ни футболисти ние нямаме тези възможности. Успокоението, че най-елитните от тях продължават да бъдат търсени в Европа. Това вече ни прави горди. /…/

- Учителят и Ученикът ли са най-сакралната двойка в цивилизацията?
- Да. И това е абсолютно нормално. Родителите раждат детето с любов и с грижа и после то отива при учителя. В Германия имах три студентки от Южна Корея. Веднъж се разбрахме с жена ми да ги поканим на вечеря. Уговорихме се момичетата да приготвят и донесат по нещо от националната им кухня. Стана 6 ч и дойдоха две от тях. Третата пристигна към 7 запъхтяна с голям пакет в ръце. "Трябваше да отида до Дюселдорф, за да взема всичко това. Не мога да готвя, но се обадих на майка ми по телефона в Сеул. Тя направи ястие и го изпрати по самолета", извини се момичето за закъснението. Учителят е казал и - край. Имах много талантлив китаец в класа ми, който вече е в един от най-добрите оркестри в Берлин. След една от ваканциите в родината си ми поднесе подарък - "С цялото уважение и благодарност от мен и моите родители. Това е

грамадно ветрило

което се слага на стената високо над стола, в който задължително седи най-възрастният във фамилията. Или учителят".

- Но ние не уважаваме ценностите, пред които се прекланят хората от Изтока...
- И не печелим от това. Нито пък от това, че забравяме личностите, които са ни дали много.

- Георги, другият ви син, обърна ли се към музиката?
- Той е много умно момче, което свири на пиано за удоволствие. И казва, че когато нещо е достатъчно недостатъчно, няма нужда от повече. Сега се върна от Франция, където за година усъвършенстваше езика, и запита: "Защо не сте настоявали да свиря на пиано сериозно?" Оказа се, че направили с приятели група и той подрънквал на пиано и на китара. Това се увлечения, но те обогатяват.

- Около вас винаги витае страхотна енергия. Какво ви зарежда?
- Всичко. Ако човек е изолиран, обменът между личности, картини и книги е невъзможен. Живият допир между хора, които умеят да поглъщат и да въздействат на музиката, е изключително силен. Винаги съм бил безкрайно щастлив по време на дълги концертни турнета, защото тогава акумулираш - от публиката и от колегите. Изживяването е неописуемо. Както художникът не може да нарисува картина два пъти по един и същи начин, така и музиката се ражда всеки път в едно и също време по различен начин. Отзвукът от удоволствието, върнат обратно към изпълнителя, е затварянето на кръга.
В.”Стандарт”, 15 юли 2005 г., съвсем незначителни съкращения