На откритите сцени под Акропола, в Солун и Епидавъра, събиращ 12-хилядна публика, ще се завъртят десетки театрални представления. Най-учудваща сред тях е инвазията на пиеси от български драматурзи. Инициатор, преводач и автор на музиката е нашият композитор Юри Ступел, който от 16 години твори и живее със семейството си в южната ни съседка. Той е щатен преподавател в академията "Джени Карези" в Атина, направил е над 60 постановки и е носител на "Летен Оскар". Тези дни отново е в родината заради премиерата на спектакъла "Бързият влак Варна-София на 8-и черен".

- Господин Ступел, какво се случва в "Бързият влак на 8-и черен"?
- Разказват се вицове, пие се, яде се, ревнуват се, обичат се. Вагоните не тръгват, защото са сложени на 8-и черен коловоз за сменяне на машината. Накрая я сменят за водка. Сцената представлява влак. В първото купе "пътници" са Пламен Сираков, Веско Цанев, Светослав Пеев и Раши, а във второто - аз с пианото. В третото купе е публиката. Това е един спектакъл за отдих и разведряване на хората. Започнахме го заедно със Славчо Пеев малко на майтап. Търсехме нестандартно решение, не е пиеса, а нещо като кафе-театър. Посланието накрая е едно уникално писмо - коренно противоположно на всичко до този момент: казвайте на любимите си хора "обичам те", но най-важното го мислете. Животът не се мери с броя вдишвания на ден, а с моментите, които спират дъха ни.

- На афиша за премиерата във Фестивалния комплекс във Варна сте написали "В памет на Радой Ралин", защо?
- Повечето от стиховете на песните са на Радой. Има и няколко на Стефан Цанев. Те не са нови произведения, писани са доста отдавна - преди 20 години. Радой почина в деня, в който ние започнахме представленията. След спектакъла хората ни чакаха навън, искаха ни текстовете. Оказа се, че повечето от младите не ги знаят, за тях Радой е известен повече с това, че се отказваше от колите и наградите, които му даваха, а не с творчеството си. Сега то е разхвърляно, има ги само тези прословути епиграми "Люти чушки", които са една малка част от него. Радой създаваше проблеми и затова беше гледан под лупа, когато думата "свобода" караше някои да примират от страх. Лириката му си остана непозната. Никой не се сети, че за него най-голямата подкрепа, която щеше да приеме, е, ако някой го беше издал. И това, разбира се, беше държавата. Но както обикновено става у нас, се сещаме за някой, след като го няма, и всички големи думи се казват пост фактум. Та не си ли отиде така Христо Фотев, не живее ли и сега Константин Павлов в нищета?

- Това се случва с всички хора на изкуството у нас, когато остареят. Така ли е в Гърция?
- В Гърция имат един нобелист - Одисеас Елитис, който също почина. Нобеловата награда я взе приживе. Той е абстракционист в поезията и в никакъв случай не може да се чете масово. Но беше страшно издаван. Независимо от това, че не се купуваше, всичките му произведения бяха събрани и издадени. И когато на някой гръцки селянин, който никога не го е чел, само споменеш това име, тай става прав. При нас няма такова уважение. В Гърция българската преса идва още същия ден. Аз си идвам почти всеки месец в София. Чета странни работи. Мишо Шамара писал, че за младите той е новият Яворов. И хората поемат, не защото не знаят кой е Мишо Шамара, а защото не знаят кой е Яворов.

- Не беше ли точно тази дума - свобода, и скандалът около спектакъла ви със Стефан Цанев "Любовни булеварди" причината да заминете за Гърция?
- По странно стечение на обстоятелствата почти във всички скандални пиеси аз бях автор на музиката. Около "Човекоядката" станаха големи истории - променяха финали, герои, беше една ежедневна игра на котка и мишка с комисията по театъра. "Процесът против богомилите" на Стефан Цанев също беше страхотно проблемна пиеса. "Любовни булеварди" пък е каймакът на цялата история - стигна се до бившия държавен глава и процедура по отстраняване на директора на Младежкия театър Васил Попилиев. Имаше цензура. Сега си мисля, че животът ми тогава беше по-интересен. Но къде е днес критиката? Няма ориентир, всеки прави каквото си иска. Има ли кой да спре цялата тази помия, заливаща звуковия ефир на България? Хилядите песни с банани, краставици и призиви към насилие? Моите деца не живеят тук, идват за по няколко месеца и странно как научават първо това. Това е разтърсващо, абсурдно и в никакъв случай не е демокрация. Ето точно това ме накара да замина. Видях се в ролята на конюнктурист във фолкиндустрията. Такъв компромис не бих направил, за да оцелее семейството ми. Днес виждам, че не съм сбъркал, защото пък и не се чувствам като емигрант, който е забравил всички проблеми на родината си.

- Как успяхте да пробиете и да заемете предни позиции в културните среди на Гърция?
- Пиша страшно много музика за театър. В последните две години направих доста за развитието на отношенията между България и Гърция и се гордея с това. Допреди аз да отида в Гърция познаваха само един автор от българския театър - Станислав Стратиев с неговите "Римска баня", "Сако от велур" и "Рейс". Реших да вкарам повече български пиеси. Повечето от тях превеждам сам, а когато са в мерена реч - с помощта на поети. В Солун поставихме "Полковникът птица" на Христо Бойчев и "Пук" на Валери Петров. Поискаха ги и в Атина. Тази година маратонът продължава. Сега правя там и "В страната на Питър Пан" и "Истинската смърт на Жана д'Арк" от Стефан Цанев и една детска пиеса, която той написа специално за Гърция по наша идея - "Цигуларят на морето". Използвам, разбира се, това, че в Гърция има страшно много театри. Само в Атина те са 150. Търсят се интересни пиеси, които да напълнят салоните, защото американската драматургия се завъртя около сапунени историйки - любовен триъгълник, развод, банални неща, в които няма проблематика. Превеждам и един детски мюзикъл пак на Стефан Цанев - "Най-чудното чудо", както и пиесата "Последната нощ на Сократ". В момента правя 9 постановки и те трябва да бъдат завършени до октомври, когато започва зимният сезон. Непосредствено след олимпийските игри стартира олимпиадата за инвалиди. Ангажираха ме да направя музиката за една много нежна американска пиеса. В нея се разказва за момиче инвалид, което мечтае да танцува и в съня си става балерина.

- Как се чувствате в четиримилионната гръцка столица?
- Атина е невероятно обновена за олимпиадата. Залесиха я бързо, вкараха дърветата направо с корените. Въведоха драконовски мерки за движението и оставиха само едно платно за частни коли. Адска жега е, но нашата къща е на брега на морето край Атина. Когато вечер децата заспят, с жена ми Таня влизаме да плуваме. Таня преподава класически балет на професионалисти в две академии. Вкъщи говорим само на български, за да не забравят малките майчиния език.

- Как посрещнахте завихрилите се преди време у нас спорове около легендарния "Сънчо", чийто автор е вашият баща?
- Той си живее някъде може би по-хубаво от нас. В пресата тръгна битката за прословутото "Лека нощ, деца" по телевизията - да го има ли или не. И никъде не се спомена, че авторът на музиката е Петър Ступел. С авторските права, които са мое притежание, сега се злоупотребява, но не бих съдил никого - това е завет на баща ми. Сигналчето е негово, текстът е на Димитър Спасов. И двамата ги няма вече, те не могат да се защитят. Просто казвам на читателите ви да знаят: "Лека нощ, деца" е на Петър Ступел.
в. Стандарт от 17 август 2004