Дебютният роман на ДИМИТЪР ДИНЕВ “Ангелски езици” постигна бърз успех в Австрия. Написан е на немски език, българският му вариант засега е немислим. Защо е така - авторът отговори по електронна поща на въпросите на Людмила ДИМОВА. В Австрия изписват името му Dimitre Dinev, а заглавието на дебютния му роман - Engelszungen. “Ангелски езици” – сагата на два пловдивски рода, бе публикувана на немски през 2003 във виенското издателство Deuticke. Последва лавина от оценки в немскоезичното пространство, всички – подозрително положителни. Авторитетният германски седмичник “Цайт” нарече реализма му трагико-магически, а според швейцарския

“Нойе цюрхер цайтунг” романът е впечатляващ до най-малкия детайл. Критиката хареса поетичността на разказа, в който си дават среща патосът и иронията. Смелостта на автора да пише на чужд език беше сравнена с тази на Самюел Бекет и Набоков. Нарекоха Димитър Динев забележителен разказвач, забелязаха балканското му усещане за епическо. Историите на героите са вълнуващи, мелосът: “нежен, изпълнен с ирония, така че невероятното въздейства като убедително. Светлината пада “като съблечена рокля” на паркета, луната е “така кръгла”, както радостта, а “звездите са толкова далече, колкото сънят” (“Цайт”).

Внушителният роман в 600 страници не е автобиографичен опит върху детството в една бивша социалистическа страна, каквито са повечето книги на автори емигранти от по-ранното поколение. В “Ангелски езици” се преплитат разказите за два пловдивски рода, които портретират изминалия век на България. Животът под похлупака на соцрежима е бягство в света на сънищата, езотериката, врачките и лечителите. Паралелно се развиват историите на три поколения – старите, които живеят в предмодерността на предсказанията и православието, средното поколение на технократите функционери на системата и децата, които се отегчават в Пловдив от 80-те години. Скука, убивана със секс, езотерика и алкохол. После режимът пада и младите емигрират.

Всъщност историята се заплита другояче. На централните гробища във Виена може да се види надгробен паметник на сръбски гангстер, погребан с мобилния си телефон - фигура в цял ръст, с телефон в ръката и крила на раменете. При Миро – ангела пазител на емигрантите, се запознават двамата изпаднали в затруднение герои Светльо и Искрен.

“Димитър Динев е композирал трагикомична семейна сага за властта на политическото и за тиранията на силните, но преди всичко за това какво вършат те с хората”, пише “Цайт”. И още: ”Ангелски езици” е почти старомодно разгърнат социален роман за българската следвоенна история и за европейското настояще.” В романа животът е показан като екзистенция в реално съществуваща диктатура и като бягство в нереалния противоположен свят на духове, сънища, вътрешни гласове, врачки и лечителки. “Ние, българите, сме най-лековерните хора на света. Вярвахме в комунистите, в руснаците, после в американците, а сега вярваме в ангели”, цитира “Цайт” място в текста, което “като много други показва склонност към популярни сентенции”. Не трябва да се измисля, трябва да се слуша, е цитиран да казва Динев. Сънищата и чувствата имат важно място в прозата му, авторът играе с тях, когато разказва за емигранти, търсещи нова родина и място под слънцето. Той обича историите, “които поетично разобличават голямата история”. Езикът е другият главен герой в романа, развива се като лайтмотив в тъканта му - “орган на частното и на публичното, на интимността и на опасната политическа дейност”.

“Ангелски езици” е роман за съдбата на първото посткомунистическо поколение емигранти и за преминаването на границите. Той твърде лесно стигна до сърцата на читателите в новата родина на автора.

35-годишният пловдивчанин говори немски с меланхоличен акцент, отбелязва “Нойе цюрхер цайтунг”. Напуснал е родината си през 1990. Преживял еуфорията от краха на режима, после и краха на еуфорията, тръгва за Австрия, защото нищо не знае за нея. “Изпълзява в страната” под бодливата тел на чешко-австрийската граница. Пристига във Виена в снежната зима на 1990. Приема всякаква работа - в игрално казино, като келнер и гардеробиер, дори позлатявал ангели. Учи руска филология, етнология и философия във Виенския университет, пише сценарии и пиеси, превежда. През 2001 излиза сборникът му Die Inschrift (“Надписът”). През 2000 г. получава наградата “Писане между културите” за разказа си “Божидар”. Следват още призове, сред които първа награда в сатиричен конкурс на “Академия Грац”.

Да задаваш въпроси онлайн към събеседник, чийто поглед не можеш да срещнеш, е доста неясно занятие. Също като да четеш интервю с автор, чиято книга не можеш да разлистиш. До читателите на ЛИК думите на Димитър Динев стигат много преди романа му. Остава надеждата, че срещата с българска проза, писана отвъд, ни предстои.

- За вас в България се знае нещичко – за емигрантското ви минало, за родния ви град Пловдив. Какво обаче бихте искали още да знаем?
- Това, което никой не знае, е добре да си остане незнайно и непокътнато, за да имам и аз едно място, където да мога да се завръщам без боязън и угризение на съвестта. За да могат хората да продължават да ми доверяват своите мъки, радости, блянове, тайни, всички онези неща, без които литературата би изгубила и цвят, и мирис, и вкус – и най-страшното - дъха си.

- Как минава един ваш ден във Виена?
- Дванайсет години дните ми протичаха по един и същи начин: или работех 8 до 10 часа на ден, или търсех работа, след което се прибирах, лягах, ставах в 3-4 през нощта, пишех до зори и тръгвах отново на работа. Понякога работех на половин ден, за да мога да уча. Следвах философия, етнология и руска литература, но все още не ми остава време да напиша магистърската си работа. Последната година получих аванс от издателството и за първи път можах да се концентрирам основно върху писането.

Живея с приятелката си в близост до Бруненмаркт, един прекрасен пазар, между чиито сергии и дюкяни могат да се чуят повече езици, отколкото се преподават в университета.

- Как бихте определили състоянието на емигранта – битие между политическите системи, световете, езиците?
- Емигрантът мисли преди всичко как да оцелее и едва след това, ако му остане време, мисли и над себе си, всъщност по същия начин, както мисли и българинът в родината си. В качеството на мислите няма голяма разлика. Едните обвиняват за своето състояние предимно своето правителство, други – и своето, и чуждото, и целия свят понякога.

Всеки емигрант е посланик на своята държава, всеки е мост между два свята, по който става непрекъснат обмен както на добро, така и на лошо. Когато човек се представя, не казва: “Приятно ми е, аз съм емигрант”, а казва името си, понякога и професията. Да си емигрант е състояние (така го нарекохте и вие), а кога човек се е представял с думите: ”Приятно ми е, един огорчен или обнадежден, или влюбен, или измамен!” Човек винаги е предпочитал да не се представя според състоянията си, може би защото съзнава тяхното непостоянство.

За себе си аз мисля най-често по следния начин: аз съм Димитър Динев, син на Лилия и Иван, брат на Диана и Георги, приятел и любим за едни, враг и омразен за други.

- Кое е автобиографичното в романа ви?
- Кое е автобиографичното в митовете, в приказките или пък в Библията?

- Разкажете как написахте романа?
- Видях един гроб на виенските централни гробища и разбрах как да започна и къде да свърша… Мислех и чувах хората, които съм срещал през всичките тези години, и знаех как да продължа. Ставах в 6, пишех от 7 до 18-19 и така дума след дума, месеци наред.

- Критиците ви сравняват с Гюнтер Грас, Набоков, Чехов – не е типично за автор на дебютен роман. В близки отношения ли сте с някои от гореспоменатите? Как гледате на образа, който ви създаде критиката? Кои са вашите учители в разказването?
- Човек обича да сравнява, да оприличава. Това е важно условие за социализацията му. Произведения, които не напомнят на нищо и никого, не може да има. Те биха били непознаваеми. Една от основните задачи на литературата е да напомня. Словото кара, учи човека да помни.

Естествено, че сравненията ме радват, но как бих могъл да се сравнявам с Чехов? Той ще си остане недостижим. Колкото до моите учители, те са много: Омир, Хезиод, Петроний, Апулей, Овидий, Диоген Лаертски, Юго, Балзак, Мопасан, Зола, Стендал, Достоевски, Толстой, Бунин, Чехов, Йозеф Рот, Егон Ервин Киш. Обичам също така и латиноамериканската литература, която намирам за най-богатата и интересна сред литературите на съвремието. (Мигел Анхел Астуриас, Хулио Кортасар, Убалдо Рибейро, Жоао Гимареас Роса, Маркес, Борхес.) От българските автори най-много съм се възхищавал на Йовков, Елин Пелин, Владимир Зарев, Александър Томов (“Елегия за птици”) и на поетите Калин Донков, Борис Христов и най-вече Добромир Тонев. Колкото и да изброявам, все ще изпусна някого, затова спирам.

- В романа правите портрет на вашето поколение. “Нойе цюрхер цайтунг” го нарече “лада поколението” по аналогия с “голф поколението” на родените през 70-те години западногерманци, които в тийнейджърска възраст сядат зад волана на голфа. Доста немска аналогия. Вие как бихте определили битието на това поколение?
- Нашето поколение е най-разпиляното. То първо се втурна навън с илюзията да завладее света или поне да види онзи блясък, за който какви ли не легенди беше чувало. То първо напълни лагерите и мазетата на Запада и първо опозна несправедливостите на повече от една обществена система.

- Може би дистанцираността от ситуацията в България ви позволява да разберете нещо, което аз не мога. Какво е то?
- Без дистанцията човек не би могъл нищо да разкаже, тя е главното условие за всеки разказ. Не мисля, че има нещо, което аз мога, а вие не бихте могли да узнаете за България. Може би вие не искате вече нито да го видите, нито да го чуете, защото ви обгръща всеки ден, всяка минута, защото ви задушава и ви се ще нещо друго, по-хубаво, по-просторно.

- Как подхранвате личните си впечатления за България през географската и темпорална дистанция?
- Чрез моите родители, приятели, а и най-малко веднъж в годината пътувам през страната.

- Разкажете за вашите опити с езика. На български думата е само една, на немски са две – Sprache/Zunge. Езикът като национален феномен, езикът като анатомичен орган.
- Препоръчвам на всеки автор да напише поне веднъж нещо на друг език. Едва тогава става ясно колко малко думи му трябват на човек, за да изрази, да разкаже нещо. Интересно е, че аз например в Австрия написах на български онези стихове, от които съм най-доволен.

- Българският свят с неговите реалии може да се окаже доста трудно преводим. Вие как се справяте с преводимостта/непреводимостта?
- Когато пиша на немски, мисля на немски. Така е и с българския. Човек не превежда думи, а съдържания и състояния. Онова, което не успея да трансферирам, да пренеса, оставям там, където си е било, и си казвам, значи не е толкова важно, съществено, не е общочовешко, не докосва същността на нещата. Това е лесен похват и човек няма чувството, че прави компромиси. Сърцата ни не говорят чужди езици, те туптят по един и същи начин.

- Първо на немски ли прописахте, или имате и текстове на български? Познавате ли раздвоение на личността като автор, който не пише на родния си език?
- Години наред съм писал само на български, преди да започна да пиша направо на немски. За раздвояване на личността не може да става дума, защото езиците може да са два, но съдържанието на думите е едно и също. Все едно, че си тананикал две различни мелодии с един и същи текст, един и същи смисъл.

- На какъв език сънувате?
- Отдавна не си задавам въпроса на какъв език сънувам, а и човек сънува преди всичко в картини. Когато се събудя, знам само дали съм сънувал, или не. Или пък си казвам: “Това беше един хубав сън”, или “Това беше ужасен кошмар.”

- Нашата критика се вълнува от появата на новия български роман. Може би той се е родил някъде извън България?
- Всичко е възможно. Новият български роман може да се появи както в страната, така и извън нея. Немалко български възрожденски автори са творили в емигрантство. Може дори вече да го има новия български роман. Но явно издателите не се интересуват много от появата на такъв. Това, което чувам за българските издателства, е повече от печално.

- Планирате ли книгите ви да излязат и на български?
- Естествено, че бих се радвал, ако книгата ми бъде издадена и в България, но досега нито един български издател не се е заинтересувал от нея. Няма дори и бледи следи от някакво любопитство. Първите, които се заинтересуваха, бяха шведски, италиански и норвежки издателства, мисля, че има дори едно руско.

Контакт с българската литературна среда поддържам единствено чрез драматурга Христо Бойчев. Един човек и писател, когото дълбоко ценя и уважавам. Всичко, което знам за мъките на българските автори, знам от него. Той ми разказа веднъж за талантлив български писател, на когото помогнал и чийто първи тираж се побрал в багажника на трабанта му.

- При интерес от български издател бихте ли пренаписали романа на български? Това друг роман ли ще бъде?
- Ако бях написал романа си в България, той определено щеше да бъде друг. Едни аспекти биха сменили други по важност, защото и мирогледът ми би претърпял друго развитие. Ако го преведа, той няма да бъде друг, а както вече казах, ще бъде същата песен, озвучена по друг начин. При интерес бих се наел да го пренапиша, но такъв все още няма, въпреки че Европейският съюз отпуска доста пари за преводи.

- Имате ли усещане за успех, който критиката така единодушно потвърди?
- Успехът винаги е нещо относително. Какво казва критиката, е едно, а как човек да си плати наема и сметките - съвсем друго нещо. Това, което пише критиката, ме радва, дори много, но тази радост е кратка, твърде преходна, безплатна и не може по никакъв начин да се сравни с онази, която носят например споделени любовни слова. Доста повече ме радват писмата на приятелите, защото са много искрени. Те не се боят да напишат как са се смели и са плакали, как са си лягали с книгата, как не са искали да я оставят, как на места са пиели валериан, за да се успокоят. А особено се радвам, когато някой заклет ксенофоб признае, че моята книга го е накарала да гледа на проблемите с чужденците по друг начин. Може тази промяна да не трае дълго, но след такива писма си казвам: значи успях да докосна сърцата им, значи взеха книгата на един чужденец в домовете и в леглата си… Какво повече мога да искам.
сп. ЛИК, бр.3 от 2004