ЖИВОТ В 33/16

"Живот в 33/16" е нарекъл джазменът Милчо Левиев книгата за живота си. Томчето е от поредицата "Странници" на Издателско ателие "Аб" под редакцията на Борис Христов.
Откъса, който публикуваме, е от раздела "Писма до приятеля"

Когато следвах в Академията, Румен Петров (Хъмфри) бе в Музикалното училище - той е по-млад от мен с няколко години. Не помня как ме откри, но приятелството ни стана внезапно. Наричахме го Отец Паисий на джаза, защото винаги се движеше с книжки или плочи под мишница - каквото е успял да намери. Научи полски език не за да бяга през Полша, както мислеха някои, а просто да се запознае на живо с джаза, който беше възможен в соцлагера по това време само в тази страна. Макар че от 1970 година аз си смених резиденцията, както нашият общ приятел Емил Бояджиев обичаше да казва ("Ние не бягаме, защото да се бяга е нещо унизително - ние си сменяме резиденцията"), остана ни приятелството, което продължи до неговата смърт и една огромна кореспонденция, за съжаление поразредяла накрая поради влошеното негово здраве. Хъмфри беше талант не само като музикант, а и като човек. Той имаше изключителна, както казваме тук, природна интелигентност.

Изключително желание и любопитство

за знание - от всякакъв род. Изнервяше го музиката, която му налагаха да свири с оркестрите на Лили Иванова и Емил Димитров - искаше да свири само джаз. Когато аз заминах, казал на един приятел: "Сирак останах аз, осиротях..."
В момента аз не съм в Пловдив, а в Лос Анджелис, понеже това искам. Ако утре поискам да дойда в Пловдив, нищо не би трябвало да ме спре. Аз съм Панталей пътник, светът е моят дом. (1971)
Трудно е, майна, сред това ниво. Лауриндо Алмейда е отворил дюкян на две улици от мен и продава китари, перца, поправки и частни уроци. Явлението Титко - правене на стойки за саксофони и пр. - е нещо обичайно. Дон Менза - и той живее тук в нашта махала. Прави стойки, пултове и прочее.
За себе си какво да ти пиша. Може да се каже, че навлязох в тукашния живот вече. Разбира се, трудности има много, но аз не съм се плашил никога от тях. Не се пиша ербап - просто удобството и улегналият живот никога не са ме привличали. Сигурно с възрастта ще дойдат и тия желания, но все още съм "он дъ роуд". Писах ти вече, че се пътува понякога по 600 мили на ден с автобус, след което като луд трябва да потънеш в целия ад от жици, 4 пиана и уреди, без да имаш време да се изпикаеш. Оня крещи, уан, ту, три, фор, файф... Като ме викат да замествам някой пианист от друг оркестър, няма репетиция, свири се направо. Музикалният сленг е нещо невероятно. Лидерът ти подвиква нещо по време на свирене и трябва да го загрееш веднага. Никога не питам и не казвам, че не знам някой израз - мъча се да го отгатна... Дори той много харесва свиренето ми. Най-свежата рок-джаз група сега е "Махавишну", която я води Джон Маклафлин. На клавиша е Ян Хамър, който е тук с цялата фамилия. Други по-готини групи са "Дриймс" и "Йес". Монк е направо полудял - свири по 10 пъти темата по един и същи начин, какво иска да каже с това, не ми е ясно. Бил Евънс си играе на естет, поставя саксийки с цветя до пианото и свири пинизите отпреди десет години. След което си взема саксийката и изчезва, искайки да каже: нямам нищо общо с тия хора. Става дума за Шели Мен и хората му, които свирят джаз-рок. Е той е много по-дълбок музикант от Шели, но

това, което сега свири, е музей... (1972)

Дон Елис, който е пет пъти по-зает от нас - чираците, написа 4 нови парчета по време на турнето. Как го прави тоя пиниз, не ми е ясно. Въобще доста хляб ще има да ям, докато се изравня с темпото на работа тук... Когато ме представя, Дон казва: Ще чуете Милчо Левиев с оркестъра на Мантовани.
Един път, като свирехме "Блус в 9", каза, че първоначално е бил замислен за "Пол Уайтман бенд", но после съм го преаранжирал за неговия оркестър. Въобще плямпа невероятни работи по микрофона, издава невероятни звуци, скача на барабаните, вие с ринг-модулатора и "ехото", върти копчетата на цялата уредба (мишпултът е пред него) и как смогва да свърши всичко това - не ми е ясно...
Слушах оня ден Майлс на живо в "Шели'с Ман хоул" с Кийт Джарет, Ди Холанд, Жан де Жоне и един теноряга Гросман (не е бял - печка е и прилича на св. Антоний като крайно изкушен). Майлс, копеле, е гений. Наистина е обезумял, както ти пишеш, търси мост между рока и новите идеи, които, уверих се, идват при него от Хърбито, макар че последният рядко вече свири с него. Но поведението му на подиума е такова, че искаш да го биеш. Изпърдява два тона и се скрива за един час, след което се появява и смразява с поглед Китчо (Джарет), който, докато го няма Майлса, свири феерии в абсолютен екстаз и като се появи Майлс, спира, както на тебе, когато някой си изсвирил

"Сънчо иде от горица"

когато сте свирили с Черньо... Съвсем не мисли, че пискам срещу Майлс като музикант. Това, което той търси и понякога намира, е уникално и е може би най-истинският авангард в джаза. Авангард, който не е авангард заради авангарда, а намиране на фокус - една чувствителност, която никой досега не е изразил толкова силно (дори и Хърбито), ако и хармоничните идеи да са негови. Пискам против Майлс като човек, защото е мизантроп (което не му пречи да изрази музиката си като краен резултат). Но всеки си има дефекти. Като нашия Донко Елисов, който не съумява да задържи музикантите си, тъй като е прекалено самонадеян и мисли, че може да направи оркестър с когото си иска. Мен ми харесва тази дързост и самонадеяност - до известна степен, тъй като показва една страхотно силна личност, но той не си дава сметка, че ще ебе майката на бенда по този начин някой ден... (май, 1971)
Голямо турне изкарахме април и началото на май - бяхме пак на изток. Тоя път имахме повече свирки по университетите. Знаеш, че в тукашните хайскулове и колежите биг бендовете са като духовите музики по нас. Наблюдава се обаче едно опресняване и ново отношение към тях. Преди да дойда тук, са били една неизбежна и дори скучна част от общата учебна програма. Чуха, че биг бенд може да свири рок, разбраха, че звучи хубаво не само от стандартните три китари, но и от комбинациите с няколко свирки, и трябва да ти кажа, цепят невероятно и - което е най-хубавото покрай откриването наново на биг бенда - интересът им към класическия звук и суинга ги кара да го съчетаят с рока по един нов начин - направо пореден ренесанс. И той, както винаги, идва от най-младите. От многочислената незнайна маса от студенти, хипони и др...

Прекъснах за малко, за да гледам по телевизията едно
интервю с Алфред Хичкок

Странен дядка - каза, че като бил на три месеца, майка му го уплашила и оттам започнал страхът... Моят "Уолфганг фор ол сизънс" имаше невероятен успех. Бях ти поставил задача да разшифроваш заглавието. Преди турнето Дон ми каза да напиша нещо смешно. Мислих дълго и реших накрая да експлоатирам отново идеята за шибанека. Написах една тема в Моцартов дух със седем вариации, започващи от рок през бап, с използване на кратки цитати от рода на "Чатануга чу-чу". С една дума, говно гювеч, но стана много смешна пиеса. В последната вариация пеем опера и публиката се насира от смях... (юни, 1972)
В края на краищата разбери - животът е дар, ще умрем така или иначе - защо да не опитаме да направим най-доброто, което можем, докато сме тук!...
Това, че ние сме диви петли и не сме за семейство, е вярно, но също е относително вярно, тъй като проблемът мъж - жена е стар колкото света и малцина са тия двойки в световната история, които са успели да преодолеят естествения биологически антагонизъм на половете. Милиони хора живеят заедно в семейство, но ти ги знаеш тия семейства. Достигането до истинско разбирателство е трудно нещо, както и достигането до която и да е от другите ценности в живота.
Теб (Хъмфри) те мъчи сковаността, а мен - свободата; ще дойде един трети, който ще направи от нашия живот спектакъл и ще се опита да помири тези две воюващи начала. (1978).
в. Стандарт, 11 юни 2004