Елена ДРАГОСТИНОВА

В деня, когато бил роден Борис Христов - 18 май 1914 г.,- в Пловдив гърмели топовни салюти. Поводът бил празник на гарнизона. Но бащата, гимназиален учител, с чувство за хумор отбелязал, че те известяват на света за раждането на голям син. Да почете 90 г. от това събитие има за цел концертът в Националната опера под диригентството на Лучано ди Мартино утре вечер

Борис Христов (1914-1993) е описан от критиката с най-царските определения. Ето какво излиза през 80-те години по повод изпълнението му на ролята на Филип Втори в "Дон Карлос" в Залцбург: "Неговият глас се отличава с грамадна сила, поразява с богатството на нюансите - от гръмоподобните, гневни избухвания до нежното пианисимо." Няма основание да подозираме, че критиката е била въвлечена в инерция на възхвалата. Всяка дума има своите основания. Суперлативите за българина са резултат от анализ и са достойни за усилията, които той влага в изграждането на своите роли. Всеки вокален нюанс или актьорски жест при Борис Христов носи своя дълбока мотивировка. Защото той отприщва артистичната си емоция едва след като тя е преминала през ситото на интелектуалното осмисляне. Магията е закодирана в знанието му за съответната епоха, за композитора и характера на героите му. Докато стигне до истината за своя герой, Борис Христов е прекарвал часове в анализ на образци от изобразителното изкуство, прелиствал томове книги от богатата си библиотека. "Трябва всичко да се знае, да се прочете текстът на песните. Да се рецитира художествено, да се гледат картините. Всичко

Борис Христов с Франка де Рензис Христов и Стефан Рибаров в звукозаписното студио

трябва да се опознае, да се разбере и научи, да се стигне по този начин до истинския стил и дълбочина на творбата." С тези думи, които днес звучат като творческо завещание, големият артист сякаш е предчувствал, че операта все повече ще се сродява с музикалната индустрия, а на младите ще им се налага да прескачат от роля - в роля и от една сцена на друга. В звездната си кариера Борис Христов си е извоювал предимството там, където се появи, да бъде властелин и законодател на спектакъла. Влизал е в спор дори с авторитети като Херберт фон Караян. През 1963-а например несъгласието му е свързано с режисьорското решение в "Дон Карлос" мечът, който се появява в сцената на сблъсъка между Филип и Дон Карлос, да се появи "кротко поставен" върху възглавница. Този детайл предизвиква гнева на българина. Но никой не подозира в реакцията му каприз. Защото тя е следствие от невероятната му прецизност в прочита на подробностите, извезващи пъзела на цели исторически епохи. Но за това у нас можем да съдим само от записи и по разказите на очевидци на спектаклите му. Защото "световният цар на басите" не е пял в България. Мечтал за това, кроил е планове, но все се е разминавал с намеренията си да срещне очите на нашата публика. А точно от София тръгва пътят му към световните оперни театри. Според статистиката от огромния сейф на репертоара си големият артист най-често е изваждал ролята на Филип Втори - пял я е 420 пъти. Следват Борис Годунов - 300 пъти, Базилио - 290, Досифей, Мефистофел. А това, което Борис Христов направи приживе за младите таланти на България като дарител и техен учител, доказва, че величината на артиста не е само в ролите му, но и в житейските му дела.
Стандарт, 19 май 2004