Звездата, родена в България, се връща през есента на сцената

СИЛВИ ВАРТАН: ЖИВОТЪТ Е БОЛКА

	"МЕЖДУ СЯНКАТА И СВЕТЛИНАТА" нарече своята автобиография певицата Парижкото издателство "ХО" преди броени дни пусна на френския пазар автобиографичната книга на Силви Вартан, наречена "Между сянката и светлината". В нея прочутата певица и актриса, родена в България, най-после премахва дистанцията между себе си и публиката, за да разкаже най-вълнуващите моменти от живота си. Неостаряващата звезда се връща към първите години в София, към онзи невероятен момент, в който съдбата я обрича на сцената, към шумната й страст с Джони Холидей, към хармоничния й брак с Тони Скоти и щастието да бъде майка на Дейвид и осиновената от нея през 1997 г. Дарина. А за феновете на нейните шансони е новият й албум, който тя ще представи с концерти между 17 септември и 10 октомври. Тогава тя ще се върне на сцената след тригодишна пауза. За всичко това тя говори пред сп. "Пари мач".
		Силви Вартан с нейните "три принцеси" - внучките Илона и Ема и дъщерята Дарина

- Г-жо Вартан, често ви описват като амбициозна и смела, но много дистанцирана жена. Мислите ли, че книгата ще разкрие изненадващи моменти от характера ви?
- За да я напиша, трябваше да преодолея своя свян, целомъдрието си. Хората ме познават от сцената, от моите хаотични любови. Чувствах се неудобно да бъда сериозна и дори меланхолична. Бях свикнала да крия своите чувства. Няма да го правя повече. Заради това в нея разказвам за всичко - за детството, младостта и моите деца. За това как в София с мама стояхме с часове на "опашка" за парче хляб. За това как милиционер я удари, защото не беше аплодирала достатъчно силно някакъв комунистически оратор. За това как хората изхвърляха от балконите си портрета на Сталин. За вечния ужас, че майка ми и баща ми могат да бъдат отведени и убити някъде из затворите. За това как двамата успяха да ни спасят - мен и брат ми Еди, отвеждайки ни в Париж, за любовта им към нас, благодарение на която аз съм това, което съм. За нашето чудотворно пристигане във Франция, страната, която никога няма да престана да обичам. За това, че нищо не може да ме уплаши - освен болестите и смъртта.

- Вие сте звезда от 16-годишна. Как успявате да запазите своето хладнокръвие?
- Моята мания, която едва ли не граничи с лудост, е как да опазя децата и близките си. Понякога тя ме обсебва до такава степен, че трябва да се боря със самата себе си. Въобще съм изтъкана от парадокси. Обичам вълненията, но имам нужда както от сянката, така и от светлината. Импулсивна и страстна съм. Много пъти съм виждала колко ниско пада човек, губещ контрола над себе си. Колкото и да се поддавам на поривите си, винаги осигурявам изход за отстъпление. Никога не се оставям да бъда омаяна. Прозорлива съм и това ме спасява.

- Никога ли не се колебаете?
- Сърцето и инстинктът ми подсказват верните решения. Досега никога не са ме подвеждали. Когато преди 22 години срещнах Тони в Токио, веднага разбрах, че той е мъжът на моя живот. Тогава той не беше свободен, но нищо не можеше да ме разубеди, че рано или късно с него ще бъдем заедно.

- Вашето име винаги се свързва с това на Джони Холидей. Съвместният ви живот е любопитно описан в мемоарите ви.
- Опитала съм се честно и без любезност да разкажа за любовта си с Джони Холидей, която понякога граничеше с лудостта. Беше вулканично изживяване - тоталната страст, музиката, пътешествията, турнетата. Трябваше да управляваме младостта и емоциите си, тази невероятна въртележка, в която се движехме напред. А това невинаги беше лесно. Но на 20 години мечтите и любовта хранят душата и тялото. Беше като огън, който след като угасне, оставя след себе си само пепел.

- Вие пишете: "Не разбирам от какво е направен този мъж."
- И не успях да го разбера, въпреки че винаги съм го идеализирала. Независимо от това митът "Холидей" за мен не съществуваше. Джони беше мъжът, в който бях лудо влюбена. Бащата на моя син. И когато разбрах, че той вече е неспособен да бъде този баща, изживях страхотна вътрешна драма. Направих всичко възможно, за да запазя семейството ни.

- Когато се срещате с него днес, какво искате да му кажете?
- Джони има своите качества и своите слабости. Но каквото и да става, той винаги се изправя на краката си. За него винаги има място в душата ми.

- Вие сте имигрантка и във Франция, и в Америка...
- Прекарах живота си в стремеж към Запад. Когато френските комунисти влязоха в правителството през 1981 г., майка ми си стегна куфара. Тя, а и аз никога няма да забравим какво ни причиниха те навремето. Днес живея еднакво щастливо и във Франция, и в Щатите. Съдбата пожела мъжът, когото обичам, да работи в Лос Анджелис. Но моята публика и повечето от най-близките ми и любими хора са във Франция. Еднакво силно обичам французите и американците. И когато между тях има спор, се чувствам нещастна и дезориентирана.

- За какво съжалявате най-много?
- Бях на 22, когато татко почина. Унесена от страст и любов, не успях да му кажа колко го обичам. Той беше невероятен артист - композираше, рисуваше, ваеше. Въпреки всичките си таланти беше принуден да работи в Халите, за да ни издържа.

- По повод на автобиографията ви вие се шегувате, че сте написала цялата истина, но никой няма да ви повярва.
- Наистина този път казах цялата истина. Но все пак в живота има неща, които не можеш да споделиш дори с родителите си или с децата си. Когато през 1952 г. пристигнахме в Париж, живеех сред химерите си. Не знаех нито дума френски. Днес, когато се обръщам назад, разбирам, че съм родена под щастлива звезда. И че всички, които са ме обичали и са ми помагали, имат право на своя дял от светлината.
Точно за тях написах тази книга.
Превод: Албена Атанасова
в. Стандарт, 14 април 2004