Поетесата Добрина Николова е от Русе. Омъжена е за испанския гражданин Мариано Ортега. В момента живее в село, близо до Валядолид, Испания.
В България Добрина издава седем стихосбирки.
Последната й творба “Caminos perdidos” (“Изгубени пътища”) съдържа стихове на испански и български език, като второто издание ще бъде единствено на испански. Всъщност това е сборник от стихосбирките: "Ранено бъдеще" (1992) , "Отключени думи" (1994), "Стъпки във времето" (1995, 2000), "Перлен миг" (1996), "Паметта на вятъра" (1999), "Тринадесетият етаж на риска (2002) и Caminos perdidos (2003)

- Добрина, защо дойдохте в Испания?
- Поради икономически причини, а бях и обидена на фондация "Отворено общество", защото ми взели заглавието, издавайки стихосбирка, която нямаше нищо общо с моята. Имам решение от Великотърновския апелативен съд и от Русенския съд.
Спечелих делото и заминах.
Испания не е страна, на която съм се спряла случайно.Обичам поезията и музиката й, най-вече фламенкото. Много ми допада тукашният темперамент, близък е на моята душевност.[…]

- С какви впечатления сте от испанците?
- Смятам, че ни пренебрегват, най-вече заради публикациите, които свързват българите с престъпления. В Испания срещнах ограничени хора, които говорят само за ядене, за дребни неща, но те са само малка част от тукашната общественост. Интелигентните испанци разбират кои сме, с тях е приятно да се разговаря.

- А от българите в Испания?
- Не са склонни да си помагат. Мисля, че контактуват помежду си, но като че ли се превръщат в егоисти. Има опасност от деградация. Бих желала хората да се откажат от лошите си пътища и да вършат добри дела. Не можем да се съсредоточаваме само в материалните облаги.
Другият проблем е, че повечето българи мислят, че са наясно с всичко.

- Какво взехте със себе си от България?
- Записи на “Върви ,народе, възродени”, “Питат ли ме де е зората”, “Пустите клисурци”, Библията и малко книги на български език. Тъгувам за мечтаната България на Левски и Вазов.

- С какво се занимавате в момента?
- Пиша стихове и работя, правя компания на една възрастна жена. Имам желание да уча задочно испанска филология и се надявам моята мечта да се сбъдне.

- Дълги години творите, нали?
- Да, цял живот. Понякога съжалявам, че творчеството ми е донесло доста неприятности, но това е съдба. Пиша стихове от 20-годишна. Започнах да ги публикувам в пресата едва през 1989 г., заедно с големите промени на "перестройката" в България. Бях репресирана, поетеса-дисидент. Винаги съм казвала истината, което ме правеше неудобна за фарисеите.

- Сега разбирам защо има толкова песимизъм в стиховете Ви. Самото заглави “Caminos perdidos” навява на тъжни мисли…
Тъгата е дрехата на поета. Той страда за лошото, което хората вършат.

В държавата на случайността
бедните имат тежка орисия.
Най-вече поетите, които
са паднали върху тръните
и калта на обществото…[…]

- Кога представихте последната си книга?
- В Русе, на 5 юни 2003 година, в "Клуба на културните дейци" с преводачката Роза Калъкова и редактора Йордан Палежев. Рецензията направи драматургът на театър "С.Огнянов" Крум Георгиев. Изпратих 12 книги в Народната библиотека "Св.св.Кирил и Методий", за което получих благодарствено писмо.[…]

- Кои други страни сте посетили?
- През 1998 г. бях при българите в Молдова, Украйна и Румъния. В Румъния имах преведени стихове в списание "Зорница". Директорът на българското училище "В.Левски" ме увери, че ще бъда включена в училищната програма.

- Какви пожелания бихте отправили към нашите читатели?
Моят девиз е: Не е казано никога да не падаме, но когато падаме, да ставаме. И думите “горе сърцата” на Димитър Добрев.
Човек не винаги може да бъде добър, зависи на коя страница си отворил душата му и какво си поискал от него. Ние, българите, трябва да се усъвършенствуваме всеки ден, да работим върху себе си, за да станем по-добри един към друг.
В."Нова Дума", бр.17, 2004, с незначителни съкращения.