"Всички ние сме герои на сцената на живота", казва Шекспир. Познавач на човешката природа, той създава вечно актуални образи. Често те излизат от театъра и идват в живота ни, за да кажат истини за нас самите и делата ни. Макбет е такъв герой. Неслучайно той оживя в триптиха - Шекспир, Йонеско и Франческо Пиаве/Джузепе Верди, на сцената на Народния театър и на Софийската опера. Оперната версия фокусира драматургията върху лейди Макбет - една от най-трудните във вокално и артистично отношение роли в сопрановия репертоар. Гена Димитрова е една от признатите най-големи интерпретаторки на сложния образ. Короната на лейди Макбет е тежка за носене, а българката я носи почти три десетилетия. В осемдесетте години тя е предпочитаната певица, търсена в цял свят. "Това бяха години, когато пеех много Макбет, като че ли заедно с партньорите ми Ренато Брузон и Пиеро Капучили бяхме станали героите от Шекспировата драма и в живота, просто ни идентифицираха с тях. Единственото нещо, което не постигнах в образа, е грозният глас. Въпреки че маестро Нелло Санти казваше: "Димитрова, не се затормозявай, защото се твърди, че Верди не е искал грозен глас, а по-скоро не е искал сопраното, което са му предлагали с ходатайство."

Ако те смятат за глупав, защото си добър, продължавай да бъдеш такъв, казва Гена Димитрова

- Г-жо Димитрова, какво искате да кажете на съвременника с образа на лейди Макбет?

- Поначало, когато чета текста и музиката, се придържам към това, което е по рождение на творбата. После се съобразявам с изискванията на режисьора. Общото разбиране е, че лейди Макбет е властна жена, жадна за власт. Тя е двигател на действието, не избира пътищата, по които може да стигне до тази власт.
Човешката психика обаче така е устроена, че нищо не може да остане ненаказано. Накрая тя полудява. Лично в мой творчески план винаги съм запазвала в интерпретацията онова, което съм усетила и разбрала при първото си запознаване с образа. В по-малка степен добавям това, което изисква режисьорът. Така съм имала винаги успех. Често не съм изпълнявала това, което са искали от мен режисьорите. Съгласявам се, но после виждам, че специално за мен така, както аз го чувствам, е по-изразително. Тази моя убеденост винаги е била награждавана от публиката.

- Може би силно вярвате на интуицията си, която днес се губи? А тя е проява на божественото в нас. Без нея няма дълбоко познание.

- Така е. Вярвам на интуицията си, защото още в началото разбрах, че при първо четене вниквам в това, което е искал да каже композиторът. Вслушвам се в неговия глас. Често цитирам едно писмо на Верди. Той е казал: "Ако певецът има дявола в себе си, не го учете какво да прави, той знае какво да прави на сцената." Операта "Макбет" е трудна. Освен това лейди Макбет има три големи арии, много наситена музика. В първо действие тя е в центъра на действието. Сега много театри, особено в Германия, правят само една пауза, защото трябва да свършат в десет часа, тъй като няма извънреден труд. Така че трябва да има много издръжлив глас и физика, който пее лейди Макбет. Нямаш време да смениш костюмите.
Събличат те бързо и тичаш да пееш.

- Сцената на сомнамбулизма е като една монодрама. В нея лейди Макбет изпитва и вина. С поглед към днес - има ли угризение при тези, които са обладани от страстта за власт.

- Човек си мисли, че не убива, когато не пролива кръв, че не прави престъпление, когато желае властта и отстранява тези, които му пречат. Тогава не е било така. Чела съм, че когато е властвал Макбет, цяла Шотландия и Ирландия са били 15 000, а те са убили 7000 души. В сцената на сомнамбулизма лейди Макбет има видение за всичко, което е сторила, и иска да се очисти от кръвта. Едва ли се разкайва, тя е болна и повтаря само "да бягаме". Така умира. Съвестта на Макбет сякаш е по-спокойна, защото той убива под нейно внушение и натиск. Той върви напред, но съдбата го преследва.
Ако говорим за днешно време, нещата са различни външно. Лейди Макбет прави всичко много първично, днес средствата са други. Хората се борят за влияние по друг начин. Днес всеки иска да властва над другия, да го използва и да го покори.

- Вие сте призната като един от най-големите Вердиеви гласове и създавате образци за бъдещите поколения. Какво ви е дал маестрото?

- Музиката на Маестрото разпалва като вятър огъня в нас. При него всичко е гениално, защото подсказва какво и как да го направиш. Неговите героини са ми носили голямо щастие, те обогатяват душевността ми. Не мога да кажа, че те влияят на живота и на характера ми, но те ми помагат да преосмисля философски много неща. Днес вървим към бъдеще, лишено от чувства. Така че потапянето в тези отминали светове дава много. За мен операта не е развлечение. Операта е храм, в който научавах философията на живота. Всяка опера ти дава нещо различно. От сюжетите на оперите разбираш, че светът непрекъснато се повтаря. Формите са различни. Така както един шедьовър на изобразителното изкуство внушава посланието си, така музиката дава на душата ни емоция, познание. 35 г. съм на сцената. Винаги ми задават въпроса: "Не мислите ли, че вече операта е умряла?"

Обща снимка от “Макбет” в Залцбург през 1984 г. От ляво на дясно са Пиеро Капучили, Гена Димитрова, Николай Гяуров, Луиз Лима, Маргарита Лилова. Зад Гяуров е Мирела Френи, а зад Гена Димитрова – дъщерята на Гяуров Елена

Не е умряла и няма да умре. Както има антиквари, които се занимават на пръв поглед с маловажни неща, така винаги ще има хора, които ще правят опера, и такива, които ще я слушат. В момента има много голям упадък, навсякъде тържествува консумативното, технокрацията. Ние се мъчим да направим всичко възможно, за да представим тези гении. Верди е носил винаги на гърба си всички и всичко. Никога не са го проваляли. Така че Верди ще тържествува. Убедена съм, че романтичното в музиката му трябва да се запази. Иска ми се да научим младите, които са само техническа мисъл, да повярват, че има чувство, емоции. Иска ми се сегашното виртуално поколение да позволи на душата да се обогатява, защото иначе животът е много тъжен.

- Операта е и образ на морала на всяка една епоха. Какво е най-страшното в днешните ни нрави?

- Най-страшното е слънчогледството. Днес кажеш едно, утре се отречеш. Тази люлка от непостоянство на характерите в световен мащаб е страшно. Има много демагогия, философски се обясняват грешките и се манипулират хората, които изживяват всичко това на собствен гръб. Живеем в лошо, заблудено време.

- В какво сте вярвали винаги?

- Винаги съм вярвала в доброто и когато ми правят лошо, продължавам да правя добро. Така както казва Майка Тереза. Ако те обвиняват, че си много активен, продължавай да бъдеш такъв, ако те смятат за глупав, защото си добър, ти продължавай да бъдеш такъв. Не мисля, че хората ще ми помогнат, когато имам нужда от помощ. Не вярвам и в това, че когато животът ме постави на колене, хората, на които цял живот съм помагала, ще дойдат да ми помогнат. Но от това не страдам.

- Може би считат, че сте прекалено силна?

- Не, няма да ми повярват, че съм зле. Такава е човешката природа. Не мога да живея с миналото, живея в настоящето. Защо трябва непрекъснато да сме проектирани в бъдещето.

- Защо се вглеждате в звездите и им вярвате?

- Защото ние сме направени от звезден прах и на прах ставаме, когато душата си отиде. Ние сме проектирани от някакъв световен компютър, вярвам в тези неща, особено за здравето. Ето например тази година е Марсова година, на войни и борба. Дано като се свърши 2003-а, да живеем по-добре.

- Всъщност това е вярата и връзката на човека с природата и Космоса...

- Абсолютно. Сега чета книга на един индийски гуру. Той казва, че като станете на 60 г., душата се премества в по-стара къща. Внимавайте да не паднете по дупките и по стълбата. Така че моят дом остаря доста и сега внимавам много.
в. Стандарт от 19 ноември 2003