БЪЛГАРСКИЯТ ПРЕЗИДЕНТ В НАШЕТО ЛОНДОНСКО УЧИЛИЩЕ

Снежина МЕЧЕВА

Нашето лондонско училище е малко, едностайно, залепено на гърба на посолството.  И в него дойде голям гост – господин Първанов, българският президент. Суматохата е обяснима, напрежението също.

Децата са във великденска ваканция, но за това събитие всички идват – накипрени като за концерт. Първа влиза Теодорчето от 4 клас. Казала съм да дойдат в 17.00, тя идва в 16.00. И това е от мерак. Похвалвам я за хубавия й тоалет, а тя ми казва: „вчера го купихме специално за днешния ден”. 

Едно по едно децата се сбират – всичките греят в елегантни дрешки. Двама от осмокласниците пристигат костюмирани като за прием. Хубави и горди. Повечето деца са от 2, 3 и 4 клас.

Репетираме за последно. По едно време влизат мъж и жена от протокола на президентството, за да видят как ще протече събитието. Одобряват сценария. Консулът носи цял кашон с великолепни издания на повечето български класици – подарък от президента за нашето училище. Подреждаме ги на малката масичка да се виждат от всички.

Става 18.00 часа /4.04.2006/ и гостите пристигат. Първо влиза г-н Първанов, придружен от съпругата си. След тях в стаята влиза огромна група придружаващи – не можем да огледаме всички, очите ни са само в най-важния гост. Навлизат и журналистите с камери и апарати.

Поздравяваме се.  В първия момент всичко е малко сковано и официозно – като на всички дежурни и официозни събития. Но децата дълго не може да бъдат сковани. Те гледат на света с любопитство. Това разчупва и най-сериозните.

Излиза Момчилчо – от 2 клас. Висок е не повече от метър и двайсет. Всичките му предни зъби са изпопадали. Но Момчил е артист и половина. В часовете едвам го укротявам. Все прави маймунджулъци и…много харесва момиченцата. Със сигурност ще стане артист. Или поне журналист. Облечен е в българска национална носия – ризка с шевици, червен пояс, навуща. Изглежда точно като „аз съм българче”. И започва с медно детско гласче да рецитира стихче за България. После се покланя дълбоко и всички ръкопляскат. Децата запяват родопската „рипни, Калинке”.

Гостите вече са по-отпуснати и по-засмени.

Радослав се запътва да подари шоколадово пиленце на съпругата на президента

Разказваме му за нашето училище. Кога и как сме създадени, с какво се гордеем, на кого сме задължени и…какви проблеми имаме. Но понеже е празник, не се спираме на грижите в детайл – поднасяме ги в писмена форма с молба да ни се съдейства за осигуряване на подходящ статут не само на нашето училище в Лондон, но и на всички училища като нашето по света.

После децата започват да задават въпроси на президента.
Мартин от 2 клас го пита: „имате ли деца?”. Калоян от 4 клас – „трудно ли е да си президент?” Любчо от 8 – „известно е, че желаете да се увеличат правомощията ви. Смятате ли, че това ще стане и как възнамерявате да го използвате за доброто на България?” Президентът май не очаква подобни въпроси от детската аудитория и казва: „ май заприлича на пресконференция”. Отговаря внимателно, обстойно. Децата слушат с респект.

Времето галопира, а делегацията я очакват още много задачи. Притесняваме се, че сме им отнели много време. И всъщност искаме да разведрим сериозната атмосфера и да я „засмеем” малко за финал.

Излиза Емили – от 3 клас. Мъничка, русичка, слабичка, в бледорозова кадифена рокля като малка принцеса. В ръцете си носи огромен шоколадов заек – 80 см. висок, килограм и половина тежък. С тихо гласче бавно и с доста силен английски акцент изговаря пожеланието на децата: „Г-н президент, това е подарък за вас и вашето семейство  от учениците в българското училище в Лондон с пожелание да ви е весело на великденските празници. Разчитаме на вашата подкрепа!” Тази дума – „подкрепа” Емили я учи цяла седмица. Много е трудна, пустата му възрастна дума! Но е важна и трябва да се каже.

Камерите се въртят, един оператор е клекнал на нивото на малката Еми, за да хване отблизо и нея и заека. Всички се смеят и е хубаво.

Разказвам как се е родила традицията на запад да се подаряват по Великден зайци. Една много бедна майка нямала възможност да купи лакомства на децата си за Великден, затова боядисала яйца. Скрила ги в храстите в нещо като гнездо. Тъкмо преди децата й да ги открият – от храстите изскочил заек и от тогава децата вярват, че заекът носи лакомствата и късмета на този празник. Пожелавам да е пълна трапезата на всички на Великден и да се множим  и ние и българското …като зайци!

Сбогуваме се. Президентът пожелава на децата успехи и в края на пожеланията си споменава, че ги очаква в България.

Не знам дали вярва изцяло на това, но аз като учителка знам колко много всички те мечтаят да се върнат в родината. Само за това ми говорят, само за това пишат в съчиненията си.

Един много талантлив писател беше казал: „децата нямат отечество. Тяхното отечество е детството. Но имат деди”. Тези думи много ме впечатлиха.

Нашите деца в Лондон живеят своето детство различно. Техните родители са направили избор вместо тях и са ги довели в Лондон. Но те, българските ученици в Лондон, знаят кое е тяхното отечество. И учат за дедите си в училища като нашето – светилища зад граница.

Щастливи сме, че високите гости, които нееднократно са ни посещавали, виждат с очите си, че нашите деца не само пеят и рецитират на български. Те говорят чудесно езика на дедите ни и продължават българското в една толкова далечна и не лесна за приспособяване Великобритания.

Президентът и съпругата му напускат класната стая. Във възпоменателната ни книга остава едно великолепно посвещение на г-н Първанов към нашите деца.

Излизат повечето от гостите. Към мен пристъпва министър Николай Василев, за да ни поздрави. Ние сме му много задължени, защото в най-трудния за нас момент, той пръв ни подаде ръка и ни подкрепи в исканията да ни бъде даден подходящ статут.  Обещава, че ще помага и за в бъдеще. Оставя новата си визитка с нов адрес.

Ще се възползваме.

Защото заслужаваме да получим онова, което искаме.  И дано да е скоро.

Снежина – уморената госпожа Мечева, прелетяла от България за два дни, за да посрещне с децата президента и завърнала се днес отново в София, за да си продължи великденската ваканция и за да си се разболее най-после истински, тъй като до сега нямаше време за това!