На 7 септември 2004 в Музикалната зала на Централния военен клуб в София Държавната агенция за българите в чужбина награди Йонка Христова с най-високото си отличие – паметния медал “Иван Вазов” - за нейния забележителен принос в популяризирането на българската култура и историческото наследство във Федерална република Германия в чест на 50-годишния й юбилей. За творчеството на поетесата говориха художникът Светлин Русев и поетът Трендафил Василев. След това Йонка Христова, в сътрудничество с немския фотограф Йост Йохен Вакер, изнесе литературно-музикалния спектакъл “Вечер на България”. Топлият мелодичен глас, проследявайки всички решаващи за страната ни възходи и падения, дълбоко развълнува публиката.

Визуалните и музикалните ефекти обогатиха възприятието. Залата беше препълнена : музиканти, поети, белетристи, художници, любители на поетичната реч. Голяма част от хората останаха прави, но не личеше и следа от умора. Съсредоточените погледи издаваха възхищение и съпричастност. Събитието, организирано от агенцията в съдружие с клуб “Идеи на 21 век” и издателство “Българска книжница”, завърши с прекрасното изпълнение на Борис Христов “Многая лета”, което изправи всички на крака

Официалната част приключи с пожеланието на агенцията към Йонка “на многая лета” и на “многая къниг”. Аплодисментите дълго не стихваха. Юбилярката беше затрупана от цветя, толкова много, че не се виждаше от тях. Поздравленията, разговорите, спомените, разискванията, пожеланията продължиха в съседната зала на чаша вино.

Драги читатели, предлагаме ви словото на художника Светлин Русев.

НЕЩО ЛИЧНО ЗА ЙОНКА

Светлин РУСЕВ

Приятели на Йонка,

Не знам на времето откъде дойде и коя съдба изпрати с гости на Съюза на художниците едно необичайно красиво и изискано момиче като преводачка от испански, което по съвсем естествен начин (за определен период) стана част от напрегнатото ежедневие на Съюза! Между другото, случайно разбрахме, че момичето учи и пеене в Консерваторията. Не остана тайна, година или две след това, че е завършило и неспокойната й душа тръгна да търси път към себе си през оперните театри на Хоф и Манхайм. Всъщност, какво е дирила “тази вечно търсеща – ненамерила, вечно искаща – неполучила” крехка човешка душа – Йонка най-добре си знае. По-точно, толкова години от тогава се блъска в невидимите граници на своя избор, и до днес, когато словото стана нейна съдба, въпросите идват без да са повикани, болезнено настойчиви връхлитат върху сърцето, търсейки неполучените отговори.

Коректна не по нашенски, Йонка от време на време изпращаше кратки писъмца до приятелите в България, понякога придружени със стихове – без обяснение и без претенции за печат. Това че стиховете ми харесваха, не беше най-важното – по-същественото е, че бяха свежи, неподправени и белязани от една лично изстрадана съдба, извисена до дълбоко стаена носталгия.

Как се случи, не си спомням, но стиховете и писмата бяха напълнили една папка и “папката”, оформена с няколко мои работи – глави, цветя и голи тела – стана първата стихосбирка “Носталгия”. След нея имаше втора, трета, четвърта, пета, шеста, а сега очакваме и седма (вече май е факт). Като всяка интимна истина, и тази поезия не е за всички. По-точно – избира тези, които я носят в себе си като стаена болка, като търсене на път и брод към човешкото спасение.

Не знам по какви причини и следващите книги на Йонка бяха оформени с мои неща. Дали тя избра тях или аз – поезията й, вече няма значение, но истински, като млад поет, който е видял първото си отпечатано стихотворение, се вълнувах за картинките и оформлението на “Носталгия” и може би затова написах няколко въвеждащи думи за някаква “надежда”, естествено и “илюзии”… Само който не е срещал българи, живеещи в чужбина - независимо дали са студенти от година-две или възрастни хора, които носят спомените си от преди 50-60 години, - само той не знае как тези по-малко или повече успели хора се търсят, вълнуват и се радват като деца на някакъв знак от България – изложба, концерт, спектакъл, лекция… Само който не е виждал влажните и носталгични погледи, изпълнени с болка и любов към Родината, не знае какво означава една Песен за България.

Как Йонка е усещала и носела своята България, не е трудно да разберем от поезията й, не е трудно да разгадаем по уханието на липите по ул. Московска”, по камбаните на “Св. Александър Невски”, по разровените и разбити софийски улици, по мълчанието, по недоизказаното… Но кога преводачката, тръгнала по пътя на певицата, минала през поезията, за да стигне до себе си, кога тази самотна душа-скитница започна да събужда заспалите, да бие тревожните камбани на националните погроми и възходи, кога тази “мрачна българска душа” тръгна да разнася светлината на България в една горда Европа, която бърка Букурещ с България и Румъния със София, кога – случайно, програмирано или по неведомите пътища на съдбата, - Йонка стана трубадур на националната гордост – така и не разбрах! Идваха откъслечни информации за една апостолска дейност, която изпълва с гордост българите в чужбина и просълзява студените немци – Песента на България.

Песента на Йонка за България.

Песента, изплакана с душата на Йонка Христова.

Благодаря ти, Йонке!