Позволете да направя най-напред едно служебно встъпление. Ще споделя, че Агенцията за българите в чужбина, понеже в случая представлявам и нея, подкрепя поетесата Ния Богомилова с една позволена, добра корист. Ние виждаме в нея израстващ оригинален автор, който добре ще представя българската поезия в една важна част от англоезичния регион – Австралия. Това е богата страна, в която ценят националните култури, в по-голяма степен отколкото у нас, отделят средства за тях. И сме убедени, че Ния ще намери инициативи и институции, с които ще организира прояви и събития, посветени на българската култура.

Да видиш хората като “жива и пулсираща плазма”, това означава макар и индивидуално да вливаш нова енергия в света, да видиш в един масов маратон морално противопоставяне на конвоите в лагерите на смъртта, и причастност към съдбата на човечеството (“Годишен маратон”). С тази силна и извисена емоционалност Ния Богомилова е направила своята сполучлива заявка за клуба на поетите. Всъщност нали това е една от магичните особености на поезията – да предложи променен поглед за света и да види невидяни неща в него. Да, Ния има това качество – склонността към опоетизиране - и ние го съзираме в нейното желание да представи келнерките като звезди, като същества с милосърдие като на майка Тереза, “като последен сняг/или дъждовни капки” (“Автобиография”).

Някои моменти се опират на силни асоциации и тази памет е една много добра основа, която Ния не би следвало да напуска. Така обръщението “Мозъче наш, ти който си в главата,/ грижи се за нас, не се изпарявай.” (“Молитвата на клетките й”), колкото й да е непринуден езикът, може да се приеме и като мимолетен, но зареждащ с енергия и възвишеност, която няма да се изчерпи лесно, вътрешен поглед към величественото Ботево възклицание:

А по вертикалата асоциацията може да продължи и с “Господнята молитва” или “Отче наш”, макар великият ни поет да апострофира нейното прекалено черковно ползване, изоставило духовния й порив: “Отче наш, който си на небето...”

Защо си позволих тези ненадейни, светкавични връзки. Защото макар и смътно, те съществуват в стихотворенията на Ния и влизат като слънчева светлина в представите й за човешката телесност. Разбира се, с тези ненадейни асоциация бих искал да припомня и на себе си, а също и на уважаемата публика, че нашето слово е величествена постройка, наследство и бъдещо, в което сложно са преплетени енергии, призвания, божествени възражения срещу късогледството ни и самопринизяването ни.

И макар че неведнъж ни занимава със свои телесни усещания, госпожица Богомилова повече носи в кръвта си търсене на хоризонт. Напорът към хоризонта се усеща и в нейния поетичен похват да се движи в митовете, да преобръща старите приказки за порасналите момичета, малката русалка и принца, Снежанка, Пепеляшка…

Тогава мисля, че би могло да се предложи друго заглавие на нейната книга. Вместо “Мъжът в мен”, като че ли е по-точно тя да се нарича “Одисей в мен”. Всъщност тя пътува и в пространството, и във времето и скоро няма да приключи пътешествията си, защото я влече съществуването като откритие. Такава вечна подвижност, неукротимост е характерна за женската поезия в България. Багряна се появи като жената бунтарка, Дора Габе изрече заклинанието “Почакай, слънце”, защото не можеше въпреки преклонната възраст да се насити на движението, заложено в нея, Блага Димитрова беше личност с изразена независима позиция, имаше интелектуални търсения в поезията... Разбира се, могат да бъдат добавени и други интересни позиции, но аз в никакъв случай няма да повтарям смешния навик на в.”Литературен фронт” преди 1989 година, да посочва кой докъде е стигнал в ритуално-йерархичните подреждания на официалната, тоест номенклатурната литература. Сега Ния пътува вече в планетарен мащаб.

Разбира се, следва да споделя някои критични наблюдения. Насърчен съм за това от думите на моя стародавен приятел Стефан Величков – а именно, че критичната бележка помага на автора да се отърси от някои инерции, увлечения по ефект, от непоетически влияния.
В нашия случай бих напомнил на Ния основното изпитание на младите поети – да преодолява изобилието на думите, да извършва една постоянна компресия над написаното, за да извади отдолу бисерите – ясните образи, силните състояния, за които говорихме. С една дума – да намалеят описанията, да се усили присъствието на тропите, на всички стилистични фигури, които носят изненада, малка експлозия, разкритие. Нека си послужа с нейна сполучлива образност:

Бих казал, че в това отношение Ния Богомилова сама е избрала и друг добър пример в поместеното на задната корица стихотворение “Камбана” от Стефан Величков, при това посветено на нея. Така би преодоляла по-успешно с онова състояние, когато за драматични състояния от своето бродене по света, използва езика на битовата басня, който засенчва одисеевата вглъбеност. Впрочем такава сполучлива борба тя провежда в “Басня за българката в Австралия”. В това отношение стихотворението “Сигурно е още рано” е добра вътрешна поанта на книгата – драматизъм, воля за духовни търсения в дълбочина и височина, убедителни образи:

Израз на същата финална градация в духовното напрежение, в сгъстяването на езика допринасят стихотворенията “Силвия” и “Дали, мамо, нали татко”, които въвеждат големите теми на общуването с тайното знание на космоса, на прераждането на човешките души.
__________________
* Бел.ред.: Текстът е четен на премиерата на стихосбирката “Мъжът в мене” (С., Изд. Анго Боянов, 2004), състояла се на 22 април 2004 в Националния дворец на културата.